Били Хейс - Среднощен експрес

Какво щях да правя сега? Не можех да рискувам да мина границата при Одрин. Щом автобусът потегли, погледнах картата. Одрин се намираше на шейсетина километра северно от Узункьопрю. Местността изглеждаше пресечена. Може би щях да успея да прекося границата някъде по средата. Забелязах железопътната линия, там, където минаваше от Турция в Гърция. Теренът бе сложен. Безбройните войни между двете страни непрекъснато бяха измествали границата ту насам, ту натам. Малката карта бе неясна. На повечето места изглеждаше, че река Марица е границата, но на други Турция като че се простираше доста навътре от нея.

Макар че октомврийската утрин бе студена, в автобуса скоро стана задушно и горещо. Той подскачаше по селските пътища като трополящ дилижанс. Опитах да се отпусна. Нямаше смисъл. Нервите ми бяха прекалено опънати. Всеки път, щом автобусът намалеше скоростта, ме обземаше страх, че ни спират войници. Трябваше да почакам да стигна Гърция, за да си почина. Затворих очи и си помечтах за гореща вана. Толкова хубаво ще бъде да смъкна петгодишната кир в една вана, пълна с чиста, вдигаща пара вода.

Събудих се внезапно. Нещо не беше наред. Автобусът бе спрял рязко. Наклоних се да видя. О, боже! На пътя стоеше полицай с протегната ръка и заповядваше на шофьора да спре. Бързо се огледах. Имаше само една врата. Бях хванат като в капан. Мисли! Мисли!

Вратата се отвори рязко и полицаят скочи вътре. Хвърли бърз поглед на пътниците. Четях си вестника и гледах внимателно с крайчеца на окото. Едрото му тяло запречваше цялата врата. Нямаше никакъв изход, освен през него.

Полицаят поиска документите на шофьора. Провери ги старателно. Изгледа още веднъж пътниците и си отиде.

Въздъхнах тихо. Предположих, че сигурно са търсили мен. Но не бяха съобщили в пресата. Може би полицията не искаше да се излага.

На хоризонта се зададоха огромни дъждовни облаци. Зарадвах им се. Не знаех какво ще стане на границата, но смятах, че ако завали, ще имам добро прикритие. Веднъж това ми бе помогнало.

Автобусът пристигна в Одрин по обяд. Градът представляваше голямо село, претъпкано и мръсно. Реших да почакам до следобеда, за да тръгна на юг. Щях да атакувам границата през нощта. Междувременно щях да се потопя сред празничната блъсканица.

Обикалях из улиците, пълни с шумни, припрени хора. Пих чай и си купих плодове от покрития пазар. При други обстоятелства щеше да ми е забавно. Макс ми беше разправял много за Одрин. Някога се е казвал Адрианополис. Когато е бил гръцко владение. Как ми се искаше още да е тяхно. От някои места в града се виждаха далечни хълмове, които сигурно бяха в Гърция. Съзирах свободата. Просто трябваше да стигна дотам.

Навсякъде бе пълно с полицаи и войници. Можех само да се движа, без да се задържам много на едно място, с надеждата, че черната ми коса и късметът ще ме пазят.

Късно следобед бях готов. Внимателно обиколих пазара, търсейки някой шофьор на такси, който да вдъхва доверие. Намерих един младеж с дълга коса.

— Приятелите ми са на къмпинг — обясних аз. — На юг от града. Трябвате да се срещнем тук тази сутрин, но сигурно съм ги изпуснал в навалицата. Можеш ли да ме закараш дотам?

— Четирийсет лири — отговори той.

Парите бяха доста, но аз имах сто лири, пък и не беше време за пазарлъци.

— Добре.

Поехме вън от града по прашен черен път.

— Откъде си се научил да говориш турски? — попита ме шофьорът.

Значи маскировката ми не го беше заблудила.

— Прекарах двайсет месеца в затвора в Истанбул.

— За хашиш?

— Да.

— Искаш ли малко? Евтино го давам.

О, не! Точно там сбърках. Само хашиш ми липсваше.

Стигнахме до някакво селце на петнайсетина километра южно от Одрин. На моята карта то бе последното преди покрайнините на Узункьопрю. На юг от селцето, от двете страни на реката, се простираше обширна открита дива местност. Граничен район.

Шофьорът на таксито намали, когато видя някакви хора край пътя.

— Къде е къмпингът? — попита той. Те го изгледаха объркани.

— Къмпинг ли?

Вдигнаха рамене.

Приближихме се до малка кръчма. Шофьорът спря и извика на неколцината мъже, насядали на верандата.

— Някой да е виждал насам туристи с караван?

За мой ужас до колата се приближиха трима полицаи.

Яките им бяха разкопчани. В ръцете си държаха чаши с бира. Единият се надвеси през отворения прозорец точно до главата ми. Усетих бирения му дъх. Спрях да дишам.

— Не олду? — обърна се полицаят към шофьора на таксито.