Били Хейс - Среднощен експрес

Платих. После се свих на една от задните седалки до прозореца. Нахлупих шапката още по-ниско и се помъчих да скрия с ръка мустаците си.

Автобусът заподскача по планинските пътища, виещи се покрай калния бряг към Бурса. Възрастният шофьор взимаше завоите с голяма скорост. Отдавна не бях се возил в открито превозно средство и ми беше страшно. На острите завои центробежната сила ме накланяше над ръба на отвесните скали. Колко нелепо ще е да загина тук, помислих си. Сега. Когато наистина съм свободен. Но нищо не можех да направя. А шофьорът сигурно познаваше пътищата.

Спирахме по пазарите край шосето. Селяните слизаха да продават стоките си. Постепенно багажът олекна и шофьорът увеличи скоростта.

Най-сетне се показа Бурса. Това бе единственият по-голям град по крайбрежието. Улиците му бяха горещи, сухи и прашни, оградени с порутени дувари в стар турски стил, с по някое административно здание от западен тип, което също едва се крепеше. Погледнах часовника си. Девет и трийсет. Знаех, че вече са открили отсъствието ми. Не бях се явил на работа.

До тротоара бе спряло раздрънкано такси. Предпазливо се обърнах към шофьора му.

— Истанбул?

— Седемстотин лири.

— Четиристотин и петдесет. — Имах само толкова.

— Йок. Седемстотин.

Вдигнах рамене. Шофьорът посочи към автогарата.

— Двайсет и пет лири.

Да, но аз не исках да се доближавам до автогарата. Тъкмо там щяха да ме търсят. Сто на сто. Погледнах в края на улицата и видях двама полицаи. Питах се дали имат описанието ми и дали точно мен търсят.

Но нямах друг избор. Трябваше да се добера до Истанбул. До Йохан. Колкото по-дълго чаках, толкова по-голям ставаше рискът.

Тръгнах към автогарата. Когато влязох, единият полицай се прозина.

Купих си билет за Истанбул. Автобусът щеше да потегли след половин час. Седнах да почакам и изведнъж се почувствах смазан от умора. И от глад. Намерих бюфет, купих си шоколад и голям плик с гевреци.

Автобусът пристигна. Отново трябваше да мина покрай двамата полицаи. Те, изглежда, не ме забелязаха. Качих се и седнах до пътеката. Сърцето ми биеше лудо. Моля те, моля те, нека стигна до Истанбул!

Чаках автобуса да тръгне. Мислех, че това никога няма да стане. Но той най-после потегли. Напусна автогарата и пое по пътя, виещ се покрай източния край на Мраморно море за Юскюдар. Отново започнах да дишам.

Пътят бе осеян с дупки. Автобусът бръмчеше от турски говор. За гевреците ми се биеха мухи.

Стигнахме до Юскюдар. Отвъд Златния рог съзрях Истанбул, издигащ се стръмно от бреговете му, с върховете на минаретата, накацали по хълмовете. Там бе започнало всичко. Автобусът прекоси моста Йени Кьопрю и аз отново бях в Европа.

Наближаваше обяд. Бях като обезумял. Вече нямаше съмнение, че турската полиция е по следите ми. Можех само да се надявам, че ще се смеся с навалицата от други туристи.

Слязох от автобуса и забих поглед в земята. Врязах се в една група хора и с тях излязох на улицата. Едва като се поотдалечих, спрях да погледна назад. Пред входа на автогарата стояха двама полицаи. Нямаше признаци на тревога.

А сега към хотела на Йохан. Бях почти към края. Намерих такси и дадох името на хотела. Провирахме се из разни задни улички, докато пристигнахме пред вратата му. Явно беше, че не е „Хилтън“.

Замислих се за шапката си. Вярно е, че скриваше косата ми, но и самата шапка биеше на очи. Може би дори правеше повече впечатление от косата. Преди да вляза в хотела, махнах шапката и я свих под мишница.

Влязох във фоайето. На рецепцията седеше плешив турчин. Вдигна поглед.

— Йохан? — попитах аз. — Търся Йохан.

— Йохан? — Той изгледа дрехите ми. — Йохан замина вчера за Афганистан.

Объркан, вцепенен, уморен и замаян излязох на улицата. Йохан в Афганистан? Защо? И защо точно сега, когато имах най-много нужда от него?

Около половин час обикалях из улиците, докато се сетя, че трябва да се крия. Отбих се в една аптека и си купих тубичка евтина черна боя за коса. Бях в квартала на проститутките. От другата страна на улицата забелязах запуснат хотел. Влязох вътре.

— Трябва ми стая — казах на турски на пъпчивия администратор.

Той ме огледа от главата до петите.

— Къде ти е багажът?

— Откраднаха ми го.

— А паспорта?

— Заедно с багажа. Очите му се присвиха.

— Знаеш турски?

— Да. Бях известно време в затвора. Тамам 34 34 Достатъчно (тур.). Б. пр. ?

— Тамам. Петдесет лири за стаята.