Били Хейс - Среднощен експрес

— Да сте виждали някакви туристи с караван?

Полицаят измъкна главата си от прозореца и погледна по пътя. Сръбна от бирата и се втренчи в другата посока. Накрая поклати глава.

Смушках шофьора да вървим.

— Туристи — изкрещя той през прозореца. — Къмпинг. Фолксваген.

Полицаят сви рамене.

Пак сръгах шофьора, подканяйки го да тръгваме. Накрая полицаите се отегчиха и се върнаха на верандата. Отдъхнах си.

Подкарахме нататък.

В южния край на града дори черният път свърши.

— Не мога да продължа повече — заяви шофьорът.

— Мисля, че приятелите ми може да са малко по-нататък.

— Ще си съсипя колата.

— Още малко извън селото. Съвсем малко. Ще ти платя отгоре.

Той измърмори нещо под носа си, но включи колата на скорост. Поехме по стари коловози из ниски хълмчета. Скоро се озовахме насред някакво поле. Шофьорът спря.

— Не мога да продължа повече. Трябва да се връщаме.

— Чакай да видя.

Слязох от таксито и се покатерих на очукания капак. Погледнах на запад към залязващото слънце. Трябваше да се ориентирам. На хоризонта се виждаха вълнообразни хълмове и гори. Някъде там бе и реката.

Скочих.

— Слушай, ти се връщай. Аз ще намеря приятелите си.

— Не мога да те оставя тук. Какво те прихваща? Здрачава се. Никога няма да ги намериш.

— Не се тревожи. Ще ги намеря. Знам, че са тук.

— Ти да не си луд бе, човек? Ще се загубиш. Ще бъдеш сам и не е… — Той млъкна. Размахах сто лири под носа му.

Вдигна рамене. Грабна парите и обърна колата.

— Успех.

И си отиде.

Бързо прегазих една разорана нива и се скрих в парцел с изсъхнало жито. Зачаках настъпването на нощта.

На запад бях забелязал един хълм, по-голям от останалите. Това щеше да е първата ми цел. В полето, простиращо се далеч вдясно, се виждаха овце и няколко пастири, които се връщаха в селото. Звънците дрънчаха с тих, бавен ритъм. Звукът се чуваше надалече в ясния есенен здрач. Трябваше да бъда много внимателен.

Нападнаха ме комари. Биех ги, но бяха твърде много. Хапеха ме чак през дрехите. Накрая затворих очи и престанах да им обръщам внимание. Надявах се, че за турските комари това е последната възможност да смучат от кръвта ми. Помъчих се да мисля за Лилиан.

Падна мрак. По билото на големия хълм забелязах няколко фенерчета да се движат бавно напред-назад. Гранични патрули! Внимание!

Излязох от скривалището си. Земята бе камениста и ерозирана. Трудно се вървеше бързо. Напредвах с котешки стъпки и спирах на всяка крачка, за да се ослушвам.

След около половин час спрях. Придвижвах се прекалено бавно. Бях изминал… не знаех докъде съм стигнал… но едва ли бе далече. Помислих си, че ще съм по-безшумен, ако ходя бос. Седнах до дънера на едно чепато дърво и събух гуменките и чорапите си. Изкопах плитка дупка и ги зарових. Ако граничарите използваха кучета, не исках да оставям следи.

Заизкачвах се бавно по склона на големия хълм, като пълзях с едното рамо напред. Подобно на алпинист, внимателно опипвах почвата, преди да се отпусна с цялото си тяло. Макар и бавно, придвижването беше изтощително. Скоро плувнах в пот. Разтреперах се, когато захладня. На всеки две крачки спирах да се ослушвам.

Фенерчетата се виждаха вече по-близо на върха на хълма. Наблюдавах ги известно време, но не можах да открия никаква закономерност в движението им. Понякога граничарите ги изгасваха и вървяха на тъмно, после внезапно пак ги светваха. Чудех се дали нормално е така, или сега бяха особено бдителни.

Когато почти стигнах върха на хълма, попаднах на циментена канавка. Полека се спуснах в нея. Краката ми затънаха в гъстата кал. Беше успокояващо. Починах си, свит в калта. След няколко секунди въздухът се изпълни с радостно квакане. Жаби!

Изчаках три-четири минути в тъмнината, щастлив, че вече не съм на открития хълм. Бавно и тихо понечих да се измъкна от канавката.

Шум! Стъпки! Плъзнах се отново в калта. Свих се на кълбо. Притиснах глава към коленете. Помъчих се да скрия бялото си лице. Изпразних ума си от всякаква мисъл. Бях неодушевен предмет. Камък на земята.

Стъпките се приближиха. Гласове. Пееха ли? Двама граничари минаха бавно покрай канавката, като тихичко си пееха турска песен.

Гласовете им бяха хрипкави и провлачени. Бяха в настроението на Сладкия байрам. Продължиха нататък по хълма. Изчаках, докато жабите отново заквакаха.

Бързо се изтеглих навън. Приклекнах ниско и хукнах надолу по хълма. Нямаше време да стъпвам тихо. Нямаше време да спирам и да се ослушвам. Тичах около двеста метра и се хвърлих по корем. Ослушах се дали не ме преследват. Нищо не се чуваше. Нищо, освен ударите на сърцето ми, което биеше до пръсване.