Били Хейс - Среднощен експрес

Казах си, че трябва да се махна от пътя. Беше опасно. Но калта бе така мека и приятна за изтерзаните ми крака. Само малко. После ще се върна в полето.

Главата ме цепеше. Движех се само защото трябваше. Вече не биваше да спирам. Насилвах някак краката си да вървят по пътя. Мръсните дрехи бяха залепнали за тялото ми. Треперех и кашлях.

От двете страни на пътя пред мен се показаха редици тъмни дьрвета. Краката ми се насочиха към тях. Какво беше това в сянката? Приличаше на барака. Дали не халюцинирах вече от изтощение?

Приближих се към тунела от дървета.

Изведнъж пред пицето ми се стрелна щик и спря на милиметри от носа.

Някакъв пронизващ глас изрева: „Ей!“

16 октомври 1975 г.

Г-н Майкъл Дж. Грифит 1501

Франклин Авеню Минеола, Н. Й. 11501

Драги Майк,

Получи се тъжна ирония, когато Вашето писмо с хубавата новина, че сте напреднали в работата по преместването на Бил в американски затвор, пристигна почти едновременно със съобщението, че Бил е избягал. Можете да си представите какво изпитахме — точно когато най-сетне бяхме започнали да виждаме някакъв проблясък в края на тунела.

Сега можем само да се надяваме и да се молим, че той е добре. Ако научим нещо, веднага ще Ви се обадим, а също и на близките му. Знам, че Вие ще направите същото, ако чуете нещо.

Сърдечни поздрави,

Килията бе четири на четири стъпки.

Беше с висок таван, заградена с до болка познатите циментени стени. Имаше само две разлики. Беше чиста. И гръцка. Трябваше да е. Не разбирах нито дума от това, което говореха войниците, така че не можеше да са турци.

След няколко часа дойде един надзирател, завърза ми очите и ме заведе в друга сграда. Свалиха ми превръзката от очите. Намирах се в малка стая. Имаше маса, два стола и мъж в официален костюм.

Говореше много добре английски. Представи се като служител от гръцкото разузнаване.

Изслуша накратко разказа ми, като си водеше бележки.

— Трябва ли да ме държите в килия? — обадих се аз. — Направо ще се побъркам вътре.

Той се облегна на стола. Взря се в очите ми. После спокойно отвърна:

— Можем да направим няколко неща с теб. Можем да те върнем на турците. Можем да те закараме на границата и да те хвърлим оттатък. Можем да те осъдим за незаконно влизане в страната. Можем дори да те заведем в гората и да те разстреляме. Никой няма да разбере.

Размърдах крака.

— Или… ако кротуваш и почакаш малко… можем да уредим да те депортираме в Съединените щати.

— Ще си кротувам и ще чакам.

— Добре. Трябва ни малко време, за да проверим историята ти. Ако казваш истината, всичко ще бъде наред. Освен това искаме да си поговорим с теб. Да научим каквото знаеш за Турция.

Дните минаваха. Вечер се разхождах в килията си. Моят разпитвач ме снабди с книги на английски. Прочетох Херодот. Няколко книги от Никос Казандзакис, който бе любимият му писател. Препрочетох „Параграф 22“ и „Пеперудата“ 35 35 Нашумял френски роман през 70-те години от Анри Шериер, в който бившият каторжник описва изпълнения си с премеждия живот във Френска Гвиана и бягството си оттам. Б. пр. .

Всеки ден разпитвачът ми прекарваше часове наред с мен. Искаше да знае всичко за „Сагамалджълар“ и Имрали. Ами военните бази? Какъв цвят бяха униформите? А отличителните знаци? Танковете на границата? Описах ги поне хиляда пъти. Той си отбелязваше и най-малките подробности. Накара ме да си спомня какво съм видял в тъмната гора. Извади огромни подробни карти на турската територия по границата. Показах му къде съм минал.

— Ти си голям късметлия, Уилям.

— Знам.

— Не, не знаеш. По-голям късмет имаш, отколкото предполагаш. Целият този район тук — той посочи местата, където бях минал — е силно миниран. Можеше да хвръкнеш във въздуха. Като нищо.

Бог помага на светците и на глупците.

Минаха цели две седмици. Знаех, че близките ми са се побъркали от притеснение. Исках да им се обадя, а също и на Лилиан. Но не ми даваха да се свързвам с никого.

Бях избягал от Имрали през нощта на 2 срещу 3 октомври. На 4 срещу 5 минах границата. Най-накрая в петък, на 17 октомври, разпитвачът ми съобщи новината.

— Ще те депортират. — И се ухили. — На основанието, че би оказал лошо влияние върху гръцката младеж. — После се ръкува с мен и ми пожела успех.

В събота, на 18 октомври, ме откараха в Солун. Двамата млади полицаи, които ме придружаваха, дори не си направиха труда да ми сложат белезници. Знаеха, че по-доволен затворник от мене няма.