Били Хейс - Среднощен експрес

Понечих да възразя. И десет лири бяха много за тая бърлога. Но платих.

Администраторът се ухили и ми даде ключа.

Стаята се намираше горе. Няколко етажа по паянтови стълби. Гъмжеше от хлебарки. Извадих тубичката с боя от джоба си. Беше някаква лепкава паста. В упътването пишеше да се смеси с четири бели таблетки, които миришеха на амоняк, после да се мазне малко от вътрешната страна на китката. Трябваше да изчакам двайсет и четири часа да видя дали не съм алергичен. Но аз нямах време за това.

С малко памук втрих сместа в косата и мустаците си. Ръцете ми трепереха от слабост. Неволно цапах и лицето си. Отстъпих назад и се погледнах в огледалото. Косата ми изглеждаше странно, но приемливо за Истанбул. Мустаците обаче на нищо не приличаха. Трябваше да се простя с тях.

Измъкнах се неспокойно от хотела и отново излязох на претъпканата улица. Намерих магазина и си купих самобръсначка и ножче.

Мустаците паднаха на топка. Сега лицето ми бе съвсем голо. Кожата на горната устна бе очертана с черно, на мястото на мустаците. Изглеждах по-зле отвсякога.

Строполих се на леглото изтощен. Сънят ме обори, но не за дълго. Всяка стъпка по стълбите, всеки съмнителен шум от улицата ме стряскаха. Погледнах през задното прозорче. Паянтови стълби водеха до тясна уличка. Опасно, но възможно. Легнах си отново. След доста време пак заспах. Утрин. Внимателно разгледах картата. Помъчих се да изровя от паметта си безбройните разговори в затвора за бягство. Главният път на запад от Истанбул водеше до Одрин. Безсмислено. Това бе основният граничен пункт. Прекалено силно охраняван. Нямах паспорт. Със сигурност митничарите вече имаха описанието ми.

На юг от Одрин се намираше Узункьопрю. Една възможност. Макс непрекъснато ми разправяше за там. На места било пусто и първобитно. Река Марица течала от българските планини и бележела границата между Гърция и Турция. Охранявали я, но не така както край Одрин.

Другата възможност бе влакът между Одрин и Узункьопрю. Този, който пресичал реката и минавал през част от Гърция. Но по всяка вероятност парите нямаше да ми стигнат за билет. Пък и гарата изглеждаше твърде рисковано място. А и откъде ще знам къде да скоча?

Реших да взема автобус до Узункьопрю. Оттам щях да намеря начин да прекося границата.

Хотелът ми се намираше на стръмен хълм точно над пристанището. През моста Галата от другата страна на Златния рог имаше трамвайна спирка. Смятах, че оттам ще мога да се добера до автогарата в покрайнините на Истанбул. Беше ясна светла утрин, към седем часа. Улиците бяха учудващо многолюдни за този час. Купих си вестник и се смесих с тълпата, която бързаше по моста. Дрехите ми бяха изпомачкани, очите — кръвясали. Косата — черна. Кожата над устната ми, където се бях опитал да изтрия боята, бе зачервена и възпалена. Знаех, че воня на пот и водорасли. Сигурно за първи път от пет години наистина приличах на турчин. Надявах се действително да е така.

Намерих трамвая. Патрулираха полицаи със спокойна походка. Ако търсеха мене, ще гледат за блондин с мустаци. Знаех го, но ме полазиха тръпки, като си помислих колко лесно могат да ме хванат. Казах си, че трябва да бъда много внимателен. Седнах в трамвая и вдигнах вестника пред лицето си. Прегледах всички страници в очакване да намеря нещо написано за мен. Слава богу, нямаше нищо. Само това ми липсваше, цялата страна да знае, че е избягал опасен затворник.

На автогарата бе пълно с народ.

Какво ли ставаше? Хората се тълпяха на огромния прашен паркинг и се бутаха да се качат в шумните автобуси. А беше още толкова рано!

Купих си ябълка от уличен продавач и седнах под едно дърво срещу автогарата. Трябваше да разбера какво става. Отново погледнах във вестника. Тогава се сетих. Днес бе първият ден от Сладкия байрам, четиридневен празник след едномесечните мюсюлмански пости. Това бе най-големият празник през годината. Хората си ходеха на гости. Все едно да пътуваш навръх Коледа.

Пробих си път през навалицата и отидох на гарата. Намерих се в края на дълга опашка за билети. Когато най-сетне стигнах до гишето, продавачът каза, че автобусът за Узункьопрю бил пълен.

— Ще платя отгоре — рекох аз. — Само ме качи.

Изгледа ме остро.

— Пълно е! — озъби се той.

Внимавай. Не привличай вниманието.

— Добре. Един билет за Одрин, моля.

Платих. Той сложи печат на билета и посочи с ръка. Автобусът щеше да тръгва. Качих се и намерих място до дебела селянка, която вонеше на чесън.