Брайън Хейг - Преследваният

В края на втората седмица им позвъни Ем Пи Джоунс. Елена отговори, а миг след това Алекс вдигна втората слушалка.

— Чухте ли голямата новина? — попита Ем Пи.

Елена гордо отвърна:

— Цяла седмица не сме пипали вестник, освен да си запалим камината!

— Тази сутрин онази Тингълман, министърката на правосъдието, подаде оставка. Явно кравите в Монтана я зоват.

— А какво става с Тромбъл?

— Ама вие наистина сте се откъснали от света! Уволнен е преди пет дни. Избягал в Пуерто Рико и не отговаря на телефона.

— А ти как я караш, Ем Пи?

— Супер! Веднага получих оферта от ПНР. Искат да ме правят съдружник. Досега никога не са се занимавали с имиграционно право, та искат от мен да създам и оглавя такъв отдел.

— Ще приемеш ли?

— Едва ли. Двамата с Тери поговорихме вкъщи. Предложението им е абсурдно щедро, но не мисля, че тази работа е за мен.

— Няма ли да съжаляваш за парите? — попита Алекс, практичен както винаги.

— Мисля, че ще се оправя. След тая шумотевица, дето се вдигна покрай теб, повиших тарифата си на триста на час. Досега никой не ми е отказал.

Тримата си обещаха да вечерят заедно, когато на Алекс и Елена им писнеше от Аспен или свършеха парите. Истината беше, че до момента никак не им бе писнало; тук беше пълно с удоволствия, а баровете и ресторантите бяха на всяка крачка.

Преди два дни Бичи Бийти бе минал да им се обади. Пристигна със самолет от Чикаго, където тъкмо бе внесъл капарото за къща на Северния бряг. Апелативният съд, който гледаше делото му, неотдавна бе подсилен с двама нови съдии, и двамата бесни фенове на „Джайънтс“, които скришом се бяха радвали на нещастието на побратимите си, привържениците на „Джетс“. Излишно бе да се казва, че и двамата ни най-малко не бяха възмутени от наказателната операция, проведена от Бийти в съблекалнята. Освен това писмото му до съда излъчваше такова благородство, преливаше от такова искрено разкаяние, че всички се бяха трогнали дълбоко. Пък и в края на краищата това бе първото му правонарушение.

Бени пристигна с такси, което бе взел от международното летище на Денвър, изтупан в костюм с жилетка на „Брукс Брадърс“, и приличаше повече на банкер от Уолстрийт, отколкото на бивш затворник, макар че в костюма му имаше място за четирима банкери. Като видя Елена, той я повдигна с една ръка от земята и шумно я целуна. След месеците, прекарани в една килия с Алекс, знаеше всичко за нея. После прегърна Алекс и понечи и него да целуне, но там вече Алекс се възпротиви.

По време на продължилата до среднощ вечеря Бени ги осведоми, че преговарял с отбора на „Беърс“, като междувременно адвокатите му натискали футболната комисия да му възстанови състезателните права преди започването на пролетния тренировъчен лагер. Бени беше оптимист. От комисията се правели на важни, ама негови източници го уверявали, че всичко било само за очи. Все пак той цели две години бе играл в професионалната лига, а на всичко отгоре беше и бивш пандизчия! Тази комбинация сама по себе си бе достатъчна, за да привлече зрители и да вдигне телевизионния рейтинг на отбора. Освен това той не се съмняваше, че „Беърс“ ще притурят още милион отгоре към трите милиона по предишния му договор. Само репутацията му струваше поне толкова — помислете си само, кой отбор би се изправил срещу противник, който имаше Бичи Бийти в състава си!

Елена покани Бени да се попързаля с тях на другия ден, но той любезно отказа и остана в хотелската си стая. Истината бе, че за нищо на света не би се качил на лифта — страховитият Бичи Бийти изпитваше ужас от височини.

И така, Алекс и Елена бяха сами, на върха на величествената планина, и гледаха към равнината долу в ниското. Слънцето бе изгряло. Снегът блестеше под лъчите му. Стотици скиори под тях вършеха онова, което върши всеки, принуден да балансира върху две тесни, хлъзгави дъсчици — блъскаха се, състезаваха се, мъчеха се да не паднат, понякога се пребиваха.

Алекс не бързаше да се спусне по пистата. Той седна на земята и се загледа в слънцето, което летаргично следваше своя път по небосклона. Елена приседна до него. Хванаха се за ръце. И двамата знаеха, че е дошло време за онзи Разговор. Седмици наред го бяха отлагали, прекарвайки времето си в сън, изтощителен секс, пиене на вино и особено на шампанско, въздържане от работа и често напомняне колко всъщност се обичат. Но и двамата усещаха разликата отпреди. Близо две години, прекарани в преследване и тормоз, заплахи и терор, плюс година и нещо на принудителна раздяла, ги бяха променили. Бракът им трябваше да се приспособи към тази промяна.