Брайън Хейг - Преследваният

Джоунс си седеше на мястото, леко объркан, и слушаше с безизразно изражение на лицето. Поне този път не рисуваше идиотските си фигурки в бележника. Само дето не каза гък. Дори не повдигна вежди и не направи гримаса.

— Свидетелят е ваш — обяви Колдуел и с танцова стъпка си седна на мястото.

Съдията Уилис не отделяше поглед от Ем Пи. Със стиснати зъби и тон, изразяващ неодобрение и съжаление, той процеди:

— Допускам, че за да пестим време, господин Джоунс няма въпроси към свидетеля?

Много бавно, подпирайки се на лакти, Ем Пи Джоунс се надигна от мястото си.

— Всъщност, ваша светлост, имам един-два въпроса.

— Я виж ти! — Съдията имаше толкова изумен вид, че за момент не се сети какво да каже. — Ами задайте си ги тогава!

Ем Пи не се помръдна от масата си. Той погледна косо надолу към Алекс, който вдигна рамене, сякаш казваше: Е, какво пък, защо не?

— Господин Тромбъл — започна Ем Пи, като нарочно пропусна официалната му титла. — Вашето присъствие днес показва, че придавате особено голямо значение на това дело, така ли е?

Тромбъл се ухили.

— Повече, отколкото на някои дела, и по-малко, отколкото на други — отговори уклончиво той.

— Като директор на ФБР, на колко други дела сте давали свидетелски показания?

Няколко секунди Тромбъл потриваше с пръст долната си устна, сякаш въпросът изискваше сериозно напрягане на мисълта.

— Като че ли на нито едно.

— Като че ли?

— Е, добре, на нито едно.

— С какво това дело привлече вниманието ви?

— Не си спомням точно.

— Не си спомняте? Аз пък си рекох, че като директор на ФБР и така нататък, сте интелигентен човек. Не си спомняте нищо, така ли?

— Това може да ви изненада, но през ФБР всяка година минават безброй съдебни дела. Никой не очаква от мен да помня всяка подробност.

— Спомняте ли си да сте провеждали разговори с представители на руските власти относно Алекс Коневич?

Тромбъл се почеса по главата.

— Не си спомням точно.

— Може и неточно, ако така предпочитате.

— Не си спомням да съм провеждал такива разговори.

— Можем ли в такъв случай да допуснем, че сте провеждали такива разговори, а после сте ги забравили?

— Не, не можете.

— Още веднъж, господин Тромбъл: обсъждали ли сте, или не сте обсъждали случая „Коневич“ с руските власти?

— Не. Ако е станало дума, то е било само мимоходом.

Ем Пи вдигна лист хартия от масата пред себе си и се престори, че чете. След това с дразнещ тон, който намекваше, че знае всичко, попита:

— Онзи руски полковник и шефът на прокурорския екип, как се озоваха тук?

Това беше стар адвокатски трик, предназначен да смути и обърка свидетеля. Сам бивш съдия, при това наблюдателен, Тромбъл го бе виждал безброй пъти. Той го отигра невъзмутимо — облегна се назад и отговори:

— Руснаците проявяват силен интерес към това дело. Техните представители бяха изпратени, за да ни окажат съдействие в подготовката за екстрадирането му.

— Екстрадиране? Та ние имаме ли такъв договор с Русия?

— Не. Извинявам се… грешка на езика.

— Искате да кажете, че езикът ви изрече това, което мислите?

Колдуел изобщо не споделяше въздържаността на Ем Пи относно възраженията. Той скочи от стола си и изрева:

— Възразявам!

— Възражението се приема — обяви съдията.

Ем Пи се обърна отново към свидетелската скамейка и поклати глава.

— А сега, господин Тромбъл, опишете вашата лична роля при избора на затворите, в които да бъде вкаран господин Коневич.

— Това бе решение на министъра на правосъдието.

— И вие изобщо нямате принос? Никакъв?

— Ако щете, вярвайте, но аз съм достатъчно зает да ръководя ФБР. Федералните затвори не са по моята част.

Ем Пи завъртя подигравателно очи.

— Пардон, господин Тромбъл. Това също беше един от тези досадни преки въпроси. Отговаря се с да или не.

— Е, добре, не. — Формално погледнато, това си беше истина, макар че Тромбъл изглеждаше леко неловко.

Ем Пи се върна на темата за полковник Воронин и екипа от руски прокурори.

— Кой им плаща командировките? Кой покрива разходите им?

— Откъде да знам?

— Това щеше да бъде следващият ми въпрос — отвърна скептично Ем Пи.

Девизът на Тромбъл беше: „Не чакай да те ударят — удряй!“ Подигравателният тон на този мижав адвокат по имиграционни дела започваше да му лази по нервите.

Той стисна облегалките за ръце на стола си и троснато попита:

— Това въпрос ли беше?

— Ако ви кара да се чувствате неудобно, нека го оставим засега. По-късно ще се върнем на него.