Брайън Хейг - Преследваният

Към края на третото денонощие в замътения му от дрога, изтощен от безсъние мозък се оформи идея. Той се замисли и колкото повече мислеше, толкова повече си я харесваше. В живота му не липсваха гениални идеи, но тази наистина щеше да бъде негов достоен завършек. За Ники Козирев щеше да се говори, след като него отдавна нямаше да го има. Всички щяха да запомнят последния, най-големия среден пръст, който щеше да им покаже.

Той се пресегна и измъкна електрическото фенерче от вкочанената ръка на приятеля си. Намери лист хартия и писалка и надраска кратка бележка.

После, стиснал хартийката в едната си ръка, той пъхна пистолета в устата си и без капка колебание си пръсна черепа.

Бодигардовете му изчакаха цял час отвън, преди да теглят жребий. Изтеглилите късата клечка бяха изпратени, с разтреперани колене, да огледат обстановката. Като се молеха Ники да не ги надупчи от засада, те предпазливо се приближиха до вратата на стаята му. Всички бяха чули изстрела преди час. Но споровете и караниците помежду им бяха толкова ожесточени, че не бяха сигурни дали са чули правилно.

Пък и този Ники беше толкова хитър, толкова коварен! Той не би се поколебал да инсценира собственото си самоубийство само за да подмами още неколцина от тях да му кацнат на мушката.

Накрая те пристъпиха на пръсти до вратата, разбиха я и нахълтаха вътре. Някой се сети да запали лампата. Вонята от трупа на бодигарда и от изпражненията на Ники по пода беше като ритник на кон в ноздрите. Те стиснаха носове и предпазливо запристъпваха към тялото на Ники, облегнато на стената.

В ръката на мъртвеца имаше бележка: „Аз, Ники Козирев, настоявам да получа петте милиона долара награда за моята смърт. Оставям на вас, идиоти, да откриете кое от копелетата ми е първородно. Изпратете на него парите. Или на нея. Все ми е тая.“

Съдебното заседание започна навреме. В 9:15 ч. Джон Тромбъл вече бе положил клетва и седеше на свидетелската скамейка, като нервничеше в очакване оня нахален сополанко прокурорът, който предишния ден бе привлякъл върху себе си полагащото му се медийно внимание, да благоволи да се захване за работа.

Случаят беше безпрецедентен, моментът исторически. За пръв път директор на ФБР сядаше на свидетелската скамейка, или по-точно казано, биваше призован да дава показания като свидетел, а не като обвиняем. Още една ярка червена точка към дългия списък забележителни постижения на Тромбъл, откакто заемаше този пост.

Новинарските емисии предишната вечер бяха изцяло запълнени с Алекс. Всички сутрешни вестници по Източното крайбрежие излязоха с обширни материали на първа страница за избягалия руски милионер, който бил измъкнат като охлюв от бърлогата му в „Уотъргейт“ — каква историческа символика се криеше в това митично име! — и сега отчаяно се съпротивлявал срещу неизбежното си депортиране в родината, където най-после трябвало да се изправи пред правосъдието. Правни експерти се надвикваха по вечерните ток-шоута; на другия ден същите физиономии бълваха същите глупости и в сутрешните блокове, сякаш бяха нощували в студиото.

По един пункт цареше пълно единодушие: адвокатите на Коневич бяха натикани в миша дупка и изходът от делото изглеждаше неизбежен. Единственото възражение дойде от един гръмогласен радикал и високоуважаван професор в Юридическия факултет на Харвард, който разви леко извратената теза, че ако Алекс Коневич бил действително чужденец, американските съдилища нямали юрисдикция над него. Но след като му се присмяха в две шоута, той подви опашка и се върна при студентите си.

Самият Алекс седеше както преди на масата на защитата, като имаше още по-жалък, немит и опърпан вид от предишния ден. Брадата му бе пораснала и изглеждаше някак по-тъмна и гъста.

От свидетелската скамейка Тромбъл му хвърли бърз поглед, но този път навреме потисна злорадата си усмивка. В някои от репортажите на сутрешните вестници се споменаваше инстинктивната му реакция при вида на обвиняемия, като коментарите не бяха особено ласкави.

Хубавецът Колдуел пристъпи напето към скамейката и попита:

— Бихте ли казали името и длъжността си за протокола?

Беше глупав, напълно излишен въпрос, но Тромбъл се подчини:

— Джон Тромбъл, директор на ФБР.

— Тоест вие сте най-високопоставеният служител на закона в страната?

— Формално погледнато, тази чест се пада на министъра на правосъдието — отвърна Тромбъл със снизходителна усмивка, сякаш и последният глупак знаеше това.