Брайън Хейг - Убиецът на президента

Сега, връщайки се назад, наум ми идва една стара поговорка: „Никога не пробвай колко е дълбока водата с двата крака едновременно…“ Твърде късно, разбира се.

Върнахме се за последен визуален и ментален оглед на местопрестъплението. Но преди това аз все пак отделих няколко секунди за пренастройка. Бях ядосан, че отново се връщам в къщата, бях гневен поради факта, че шефката ме беше държала на тъмно, но най-много бях бесен на мис Марголд. Ако мис Нафукан задник не беше ме държала в неведение относно мотива и самоличността на жертвите, едва ли щеше да се наложи да се връщам. Тук му е мястото да отбележа, че по време на своята военна и юридическа кариера се бях нагледал на трупове и смърт и по тази причина съвсем не съм мекушав. Но така и не успях да свикна с тези гледки и обикновено втория път ми е по-гадно от първия.

А когато човек се намира на местопрестъплението, той трябва да е изключително концентриран, за да не пропусне нещо. Първото, което ми направи впечатление, беше липсата на шпионка. От двете страни на входната врата имаше но един ред прозорчета, които явно бяха предназначени за тази роля.

— Тя изобщо не е видяла лицето му — промърморих.

— Какво? О, имаш предвид Лейси… За лицето на Елуд ли говориш?

— Да. Погледни тук… Ако се е залепил за вратата, след като е натиснал звънеца, тя би могла да види само част от тялото му, дори и ако се е досетила да надникне.

Марголд отиде да хвърли едно око, колкото да се увери в правилността на геометричните ми наблюдения.

Явно не беше нужно да обяснявам защо имаха значение, при това важно. До този момент Лари Елуд беше единственият идентифициран заподозрян. Но живи свидетели нямаше, а лицето на Елуд липсваше на видеозаписите, което ни даваше достатъчно основания за догадката, че препъващият се по пътеката джентълмен от видеозаписа е просто един самозванец, Фактът, че Джун Лейси не бе успяла да идентифицира лицето на Елуд пред входната врата, допълнително усложняваше нашата задача. Разкриването на престъпленията е игра на включване и изключване, в която Лари Елуд пасваше еднакво добре и в двете посоки. А на нас ни оставаше да се преборим с приблизително пет милиарда „несуби“ — дума, която според терминологията на ФБР замества словосъчетанието „неизвестни субекти“, но всъщност се използва като синоним на едно друго, а именно „понятие си нямам“…

— Не забравяй да наредиш на криминалистите да снемат отпечатъци от копчето на звънеца — промърморих на глас аз.

— Вече си го отбелязах — кимна тя.

— Между другото, къде е колата? Къде е Елуд?

— Изчезнали са. От гаража ни информираха, че Елуд е излязъл оттам точно в пет и половина и е тръгнал насам. Обявени са за издирване.

— Градът е голям — поклатих глава аз.

— Напротив, Дръмънд, малък е — тръсна глава тя. — Големи са Ню Йорк и Ел Ей.

По ирония на съдбата аз винаги се чувствам засегнат, когато някой друг ме иронизира.

— В такъв случай ще ги откриете лесно — рекох.

— Всъщност колата е оборудвана със специално кодирана сателитна навигационна система, която действа и като локатор.

— Значи няма да имате проблеми.

— Но системата вероятно е дезактивирана.

— Каква изненада, а?

— Наистина е изненада — изгледа ме продължително тя. — Защото за съществуването на локаторната система знаят само шепа хора. Или по-скоро шепичка…

— Която все пак се е оказала с пробойни — отбелязах аз, след което се отпуснах на едно коляно и отново огледах тялото на Джун Лейси. Лявата й ръка покриваше дупката от куршума, а изходящата рана не можех да видя, без да обърна тялото. Това ми пречеше да определя дали е бил използван същият калибър оръжие като при останалите.

Очите ми се преместиха върху лицето й. Лейси в никакъв случай не би могла да се нарече красавица. Лицето й беше топчесто, а чертите — твърде обикновени, но въпреки това правеше страхотно впечатление. Дори запленяващо. Приех откритието с откровена изненада, а няколко допълнителни секунди отидоха за установяване на причините. Тази жена притежаваше онази забележителна невинност, спокойствие на духа и приятна простота — не на ума, а на душата, която всъщност е важното в тоя живот. Имаше щастливото лице на онова момиченце от третия ред на църковния хор, което сме запомнили да наднича по време на служба; на онова дете с ръка на сърцето, което наблюдава тържествения парад по случай Деня на загиналите и е дълбоко убедено, че живее в най-великата страна на света; на доверчивото същество, което искрено вярва, че светът е населен с рицари и дракони, а то самото — дяволски гордо — винаги е на страната на рицарите. Аз не съм тоя тип. Някога може и да съм бил, но вече не. В нейно присъствие се почувствах виновен и дори малко гузен. Да не говорим, че ми беше адски тъжно и ме обземаше гняв.