Херман Хесе - Нарцис и Голдмунд

— Никакъв писан обет! — извика Голдмунд с голямо вълнение. — Но един неписан, най-светият, който нося в себе си. Не можеш ли да разбереш, че онова, което за мнозина има значение, за мен не важи? Нали и ти самият, макар още да не си посветен, още да не си дал обет, никога няма да си позволиш да докоснеш жена? Или се лъжа? Съвсем ли не си такъв? Съвсем ли не си този, за когото те смятам? Нямаш ли и ти клетва, която още не си произнесъл на глас пред Върховния, ала от дълго я носиш в сърцето си и чрез нея се чувстваш задължен завинаги? Не си ли като мене?

— Не, Голдмунд, не съм като теб, не в смисъла, в който ти вярваш. Действително и аз спазвам свой неизречен обет, за това имаш право. Но в никакъв случай не съм като тебе. Днес ще ти кажа една дума, над която някога ще се замислиш. Казвам ти: нашето приятелство изобщо няма никаква друга цел и никакъв друг смисъл, освен да ти покаже колко съвършено несравним си с мене.

Голдмунд се закова смутен; Нарцис бе говорил с поглед и с тон, на който не можеше да се противопостави. Той мълчеше. Но защо Нарцис изричаше такива думи? Защо трябваше неизреченият обет на Нарцис да бъде по-свят от неговия? Изобщо ли не го възприема сериозно, не вижда ли в него просто едно дете? Отново се надигнаха объркването и тъгата от това странно приятелство.

У Нарцис вече нямаше съмнение за естеството на Голдмундовата тайна. Това беше Ева, беше прамайката, която стоеше зад нея. Как бе възможно обаче у един толкова красив, толкова здрав, толкова цъфтящ младеж събуденият нагон да се натъква на такава ожесточена вражда? Тук може би имаше пръст демон, таен враг, комуто се бе удало вътрешно да разломи този чудесен младеж и да го разедини от собствените му първични влечения. Добре, демонът би трябвало да бъде намерен, да бъде заклинан, превърнат във видим, после щеше да бъде победен.

Междувременно Голдмунд бе все повече и повече избягван от другарите и изоставен от тях, нещо повече, те се чувстваха изоставени от него и до известна степен предадени. Никой не гледаше с добро око на приятелството му с Нарцис. Коварните го обявяваха за противоестествено, тъкмо онези, които бяха влюбени в един от двамата младежи. Но и другите, за които беше ясно, че тук не бива да се подозира порок, клатеха глави. Никой не се отнасяше доброжелателно към двамата; с връзката си те, така изглеждаше, високомерно се бяха изолирали от останалите като аристократи и не ги намираха достатъчно добри; това не беше колегиално, не беше по манастирски, но беше християнско.

До ушите на игумен Даниел стигна нещичко за двамата: слухове, обвинения, клевети. За повече от четиридесет години живот в манастира той бе видял много младежки приятелства, те спадаха към облика на манастира, бяха хубава добавка, понякога бяха шега, понякога опасност. Той се държеше настрана, без да се намесва, но очите му бяха отворени. Толкова живо и толкова необикновено приятелство беше рядкост, без съмнение не беше неопасно; но тъй като той нито за момент не се усъмни в неговата чистота, остави нещата да следват своя ход. Ако Нарцис не заемаше изключително положение между учениците и учителите, игуменът не би се поколебал да даде някои нареждания, които да разделят двамата. И за Голдмунд не беше добре, че се отдръпваше от своите съученици и се стараеше да бъде в близки отношения единствено с по-възрастен, със свой учител. Но пък трябваше ли да се попречи на Нарцис — необикновения, високонадарения, когото всички учители смятаха за духовно равен на тях, дори за превъзхождащ ги, да се изявява на поприще, което го облагодетелства, и отново да се освободи от преподавателска дейност? Ако Нарцис не се бе доказал като учител, ако неговото приятелство бе довело до небрежност и пристрастие, той незабавно би го уволнил. Но нямаше нещо, в което да бъде обвинен, нищо освен слухове, нищо освен ревниво недоверие от страна на останалите. Освен това игуменът знаеше за особеното дарование на Нарцис, за неговото забележително проницателно и може би донякъде самонадеяно умение да познава хората. Той не надценяваше тази заложба, но би посрещнал по-добре други дарби на Нарцис; ала не се съмняваше, че Нарцис е доловил особеното у ученика Голдмунд и че го познава далеч по-хубаво, отколкото той самият или някой друг. Лично нему, на игумена, освен привлекателната миловидност на Голдмунд като същество му правеше впечатление и известно преждевременно, дори някак натрапчиво старание, с което той, изглежда, още сега, макар само ученик и гост, се чувстваше съпринадлежащ към манастира и вече едва ли не от братството. Смяташе: не бива да се страхува от това, че Нарцис ще се отнася благосклонно към едно вълнуващо, но незряло усърдие и ще го подтиква още повече. По-скоро можеше да се страхува за Голдмунд — да не би приятелят му да го зарази с известна духовна надменност и учено високомерие; но тъкмо за този ученик опасността не му изглеждаше голяма; възможно бе и да стигне до това. Като размисляше колко по-просто и по-удобно би било за един ръководител да управлява посредствени хора, вместо големи и силни натури, той едновременно въздишаше и се усмихваше. Не, не искаше да бъде заразен от недоверие, не желаеше да бъде неблагодарен, че са му поверени двама необикновени младежи.