Асен Христофоров - Искровете (Историко-географски очерк)

Ала Пашаница за Йован Цвийч е била само част от Северозападна Рила — венецът от върховете по дългото било, което загражда долината на Черни Искър от юг и запад. Билото представлява удивително цялостна и хармонична гледка. Възхитен от него, сръбският учен навярно е искал да го обособи, да го направи по-лично, да го откъсне от географските понятия за дължина и ширина. Затова е нарекъл цялото било с името на най-източния рът. Но не постъпиха ли тъй произволно и туристите преди две-три десетилетия, когато за почуда на старите хора в Искровете кръстиха северния отсечен гръб на Еленин връх с гальовното име Мальовица? И нали пак те, планинарите, първи заговориха за Мальовишкия дял на Рила, колчем ставаше дума за главното било от Средонос и Будачкия камък до Еленин връх и днешна Мальовица? Шепата наши географи трябваше да преклонят глава пред хилядите планинари и да възприемат този термин. Обаче те закръглиха билото с Дамгския и Кабулския дял. Прибавям ли към тях и Отовишкия дял с едноименния връх, щръкнал като пирамида над близките си побратими, пак насичаме главното било на много дялове и отново нарушаваме неговата естествена хармония.

Пашаница е вече забравена, непозната на по-младите планинари, макар те да не са оставили непреброден кът из нея. Името беше чуждо, при това погрешно, и напомняше за робството. И все пак тая побългарена чуждица звучеше някак гордо и същевременно гальовно, както изглеждат самите върхове по това чисто алпийско било. То трябва да бъде обособено чрез едно ново, лично, образно име! Времето само ще го изкове.

Алпийското било на Северозападна Рила, насрещната Лакатишка Рила и долината на Черни Искър, вдлъбнала се като огромно елипсовидно корито между тях, представляват една обща, неразделна панорама. Човек не може да се възхищава на билото, без да съзерцава и долината. Тъкмо контрастът предизвиква възторга. А меките контури на Лакатишка Рила, чийто най-висок връх остава с кръгло хиляда метра под равнището на отвъдното алпийско било, само допълват и подсилват тоя контраст.

Най-величествената гледка към алпийското било не се разкрива от дъното на долината, в която се гушат селцата Маджаре, Говедарци и Доспей махала. Наистина абсолютната разлика във височината е внушителна. Селцата лежат в пояса между 1100 и 1200 метра, докато поне десетина от насрещните великани достигат или превишават 2700 метра надморска височина. Въпреки това, гледани оттук, върховете не са толкова импозантни. Те изглеждат някак вкупчени един в друг, с неясно очертани контури и размазан релеф. Просто губят част от своята внушителност. Човек трябва да възлезе донякъде по склоновете на Лакатишка Рила отвъд Черни Искър, например срещу Рибарника, гдето ще намери и дървен мост връз реката, да достигне заслоните на стопанството при няколкото кичести самотни бора и оттам, уединен като самите дървета край него, да рейне поглед насреща, право на юг, към назъбените Купени, с Лопушките върхове, Мечитите и Будачица вляво от тях и с Ловница, Орловец и Мальовица на запад. Едва тогава той би почувствувал в пълна мяра могъщото величие и несравнимата красота на възправеното пред него алпийско било на Рила.

На изток, в самия ляв фланг на тия великани, Средонос срамежливо показва двойната си гърбица — цялата в зеленина от мурите по нея, и сякаш нарочно е снишил гръб, та погледът да литне отвъд него, в синевината на простора, за да опре в каменното чело на рилския първенец. В полянката под източния скат на Средонос, току над стръмната скала, лежат развалините на бившия княжески дворец. Днес само зидовете на основите напомнят за него. Нека се доразрушат и те! Погледът нетърпеливо се мести надясно и се плъзва по грациозната дъга на Тънкия рид. По-нагоре по рида една грамада от камънаци, прилична отдалеч на приказни каменни кули, е кацнала насред билото. Това е Будачица или Будачкия камък, наричан „кащето“ от Искровци. Защото той наистина прилича на каменна къща. Ветрищата ли се сбират там, за да будят халите които пазят рилските езера? Ветрищата и само те! Ще ги чуете как свистят в отсечените стени на грамадата всяка есенна вечер, когато боровинарките заслизат към селцата с пълни кошници на гръб. Ветровете свистят, за да будят халите в Будачица…

Очарован, погледът се мести още по-нагоре. Сега Мечитите го смайват. Изправили се един до друг като родни братя и вече посивели от старост или може би от скука, защото са тъй далече от пояса на клековете и птички нарядко долитат при тях, те приличат на стражи, застанали на пост от двете страни на стария каменен друм. А той пълзи по чупката между двете каменни чела. Бдят стражите и сякаш чакат завръщането на поклонниците от Рилския манастир. Те ще ги пропуснат да минат по безснежния друм. Ала зиме, когато сняг покрива челата им и бурите ги удължават с коварни, винаги опасни козирки, само смелчаците дръзват да пълзят със ски между плещите на задрямалите стражи. Те изглеждат кротки и невинни сега, през лятото, гледани откъм Лакатишка Рила. И почти равни на бой, като същински братя, макар по-големият да стърчи с кръгло четиристотин метра над главата на другия. Днес картографите му дават 2568 метра надморска височина.