Асен Христофоров - Искровете (Историко-географски очерк)

Но трябваше да се връщаме, защото ноемврийските мъгли ни обвиваха от всички страни. Станахме, приготвихме раниците и ги нарамихме. От слънцето нямаше и помен.

— Виждаш ли колко е кратък ноемврийският ден? — рече той на тръгване и някак вяло се усмихна, сякаш мислеше колко е кратък самият живот. — Дните напират един подир друг, а колко работи не съм довършил!…

Говореше за книгите, които не бе написал. Написаните изпълваха цяла лавица.

— Ти си обикнал родината си още преди да я опознаеш — подкачих го по нанадолнището, като изопачих известния възглас на Алеко. — Но си накарал и други да я обикнат чрез твоите пътеписи.

— Нали живеем с тая утеха…

И за да промени темата, тоя прям и безхитростен панагюрец ме заразпитва за моите писателски планове, и то не от проста вежливост, а защото го радваше мисълта, че в жилите ми също тече много панагюрска кръв. Нали любовта към родината бе изпратила панагюрци в Оборище и негли оттам бе пламнала искрата на свободата? Той наистина се гордееше с родното си градче. И Панагюрище се гордее с него.

Разделихме се в средището на града.

Срещахме се нарядко през следващите месеци — той в столицата, зает с ръкописите си, аз предимно в Искровете. Но само планина с планина се не събира. В началото на другото лято ме спря на улицата. Беше поостарял, дори малко попрегърбен.

— Какво има из Рила? — пак бяха първите му думи.

— Не зная — отвърнах. — Оттам ида, но не зная: пиша една малка повест за Рибните езера…

— Пиши, туй да се чува!… Аз пък съм намислил да заведа внучето си на връх Мусала идната неделя.

И той, вече на преклонна възраст, наистина изведе внука си на рилския първенец, сякаш искаше чрез възторга на една млада душа да изживее още еднъж предишните си трепети. Но това беше последното изкачване на бай Павел.

Търкулна се още една година, пак настана зима, сетне снегът изтъня по покривите на столичните сгради.

И в предобеда на 9 февруари 1957 година, тъкмо когато се готвех да отнеса на Павел Делирадев първия напечатан екземпляр от оная малка повест, научих вестта за неговата смърт. Тогава всички планинари си спомниха с любов за него. С любов и с болка в сърцето.

Павел Делирадев не написа третия том за Рила.

Ала семето дава кълнове! През последните година видяха бял свят няколко книги с очерци за Великата рилска пустиня, един добър пътеводител за Рила и дори отделен труд за алпийските стени — най-вече в северозападния дял на тая горда планина. Почти не остана непроучен и неописан кът отсам и оттатък дългото било от малкия Средонос, през Мечитите и Лопушкия връх, към Мальовица и Дамга, та чак до гърбавия Кабул — едно било, извито като огромна въдичарска кука и надвиснало с назъбените си върхове към долината на Искровете. Непроучени остават само Искровете, недоразкрито остава миналото на самата долина на Черни Искър и неговите побратими. Тъкмо за тях не бе достигнало времето на Павел Делирадев.

Затова пиша „Искровете“ в негова памет!

Струва ми се, за разлика от мнозина не по-малко ревностни поклонници на Рила, че най-хубавата гледка към тая планина не се разкрива от темето на Черни връх. Не защото витошкият първенец е безличен връх. По-нисък и от пловдивските тепета, той дръзко е струпал камънаците си върху ръба на широкото плато и тъй, някак измамно, е смогнал да достигне 2286 метра надморска височина. Ала самият той е малък, скромен връх. Не зная някой да е получил виене на свят, стъпил връз него. Но изгледът към четирите посоки на ветровете, които шетат из нашата родина, и най-вече погледът към Рила веднага омайват. Ала оттук тя не изглежда толкова висока. Разстоянието между двете планини сякаш смалява както боя на едната, така и осанката на другата. При това Рила има свои предпланини.

Колкото и ниски да са Плана и Верила, те се въвират в зрителното поле и коварно смъкват част от абсолютната височина на планината. Окото лесно се мами.

Полъгал се е и Иван Вазов. Тръгнал на сватбено пътешествие до Рилския манастир — едно пътешествие, оставило в наследство на поколенията неговата несравнима „Великата рилска пустиня“, той е пленен от гледката към гърба на планината откъм равното радомирско поле. Уви, оттук Рила показва само едната си половина.

Народният поет неволно плаща дан на грешката в писанията на тогавашните географи, подвели едно цяло поколение да вярва, че на изток Рила достига едва до Бели Искър и Демиркапия. Затова той поставя Мусала в Западните Родопи. Излял е дивните си възторзи само за половината планина, за днешната Северозападна Рила, и то гледана почти в гърба. Тези възторзи и сега ни въодушевяват. Ала те не са пълни. Грешката на географите просто ни е ограбила от други прекрасни редове, останали ненаписани от ръката на поета. Защото цялата планина би го въодушевила още повече.