Асен Христофоров - Искровете (Историко-географски очерк)

Незабравима ще остане и гледката от Мечитите към долината на Черни Искър. Незабравима и далече по-възрадваща. Защото природните красоти на тая долина, свита като елипсовиден пръстен, ще бъдат естествен фон за ръкотворните дела на смелите и горди хора, израсли в нашето ново време. Ето, въображението насочва примрежения поглед към четирите селца. Те са там, пред нас, и се разстилат като на длан в дъното на долината, целите плувнали в зеленина от овощни дръвчета и окъпани от лятното слънце. От стария друм при Леви Искър, някъде под Мала Църква, се отделя асфалтирано шосе, което се вие край гората. Над него се белеят вили и почивни домове. Личат и просторни игрища. Ширят се дворни градини. Шосето пълзи все на запад, минава над детското градче в горичката към Маджаре, прекосява Селската река, достига старите почивни домове над Говедарци и пак върви нататък, през Юрушка река и Жупаница, под низ от китни вили, изникнали като в приказките тук и там чак до насрещната гора при Надарица с нейния древен изчезнал град. А Витоша все тъй синее в далечината, нехайно задгърбила стария Балкан…

Спри, странниче! Поспри на връх Мечит и се огледай! Тук някога, изваян ей в тази скала, личеше гербът на Фердинанд Кобургски. Времето изтри ръждивата позлата. Цялата долина на Черни Искър беше комай негова. И на неговите синове. Селцата бяха пасторалният декор на дворците. Но хората, тия прости, отрудени искровци, не бяха щастливи. Те не са били щастливи и преди царете, през турското иго, когато са плащали данък дори за правото да дишат въздух. И са работили ангария, за да коват желязо. Желязо са ковали и древните римляни в изчезналото поселище при Надарица, почти в дъното на долината. Спри дъх и се ослушай! Не долита ли с ветреца и ехото на древните мадански чукове, примесено със стенанията на роби? И яден вик на незнаен ангариен селяк? Не, планинският вятър не помни толкова отдавна или пък не иска да си припомни хорските мъки и тяхното тегло. Сега той отвява радостния глъч на летовниците и смеховете на техните деца. Ослушаш ли се, ще дочуеш и притаени слова на градски младежи. Аз дори ги виждам тръгнали на задявка с момите от Искровете. За тях сякаш няма град и село. Те тъй си приличат!…

© 1962 Асен Г. Христофоров

Сканиране, разпознаване и начална редакция: MesserSchmidt, 2009

Редакция: Mandor, 2009

Издание:

Асен Г. Христофоров. Искровете

Издателство „Народна младеж“, София, 1962

Редактор: Николина Севданова

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Величка Герова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14643]

Последна редакция: 2009-11-19 11:00:00

Видня — пещ за топене на желязна руда.