Асен Христофоров - Искровете (Историко-географски очерк)

За да престанат посещенията на такива странни инспектори, предрешени като туристи, в Искровете бе провъзгласена епидемия от шап по добитъка и само снабдените с открити листове имаха достъп до селцата. Плоската хитрина будеше смях у селяните. Тогава жандармеристите отвлякоха десетина от най-будните момци в тия селца — едни неуки, други среднисти, трети висшисти — и ги настаниха в лагери, зад бодливи телени мрежи или направо в затворите. Дори някои от учителите не бяха пощадени. Тъкмо те сякаш сееха заразата. А офицерите от щаба се възмущаваха поради нарастващия брой на тия млади глави, отвърнали с неблагодарност на ежегодния дар от царско брашно за Искровете. „Храни куче да те лае!“ — мъдруваха те в памет на току-що умрелия владетел.

Хайките зачестиха, защото отвред пристигаха сведения за движението на партизански чети. И за техните подвизи. Партизани бяха унищожили една немска военна част при спирка Жабокрек по линията на дековилното влакче за Рилския манастир. Ударът дойде като гръм от ясно небе. В тия тревожни дни петима ранени или болни партизани, откъснати от своите отреди, се бяха предали на отделни постове в различни части на рилските окрайнини. Те бяха повярвали на обещанието за пощада. Жандармеристите ги довлекли в главния щаб на войската над Говедарци, но още на следващата нощ ги подкарали с вързани ръце нагоре, по рида на запад от Преслапа, към обширната поляна в местността „Говедарника“, и там ги разстреляли в тъмата. Гробовете им личат и днес в горния край на поляната, край „царската“ пътека, само на няколкостотин крачки от хижа „Самоковска комуна“. Малка надгробна пирамида стърчи сред грижливо засадени горски цветя.

Много са жертвите. През тия месеци в Рила намериха смъртта си плеяда смели мъже. В западните рилски подножия, нейде между Бараково и Благоевград, загина Никола Парапунов, организаторът и ръководителят на съпротивителното движение в Пиринския край. Под Мечи връх в Рила падна и Станоя Крекамански, друг партизански командир. Някогашната туристическа хижа „Македония“, служила за убежище и на пиринските, и на рилските партизани, днес носи неговото име. Пак в Рила загина и Атанас Янчев. Смъртта сякаш пощади Желю Демиревски в боя при Жабокрек, за да покоси живота му в Отечествената война само няколко седмици подир изгонването на немците от страната. Духът на Желю, командир на рилопиринския партизански отряд, и до днес живее над Пазар-дере, към Дамга и Кабул, край Седемте рилски езера. Там бяха любимите сборища на неговите хора. От тия върхове сам Желю често е хвърлял поглед към селцата в долината на Черни Искър, към царските дворци и щаба на войската. И е броял дните до крайната победа.

Тя дойде с грохота на съветските оръдия отвъд Дунава и с бързия поход на червеноармейците към столицата, вече оградена от партизански части. Искровете бяха далече от пътя и на едните, и на другите, и селяните сами се справиха с положението. После в петте селца се завърнаха прокудените младежи. Само жандармеристите не ги посрещнаха. Те бяха избягали даже преди генералите — като мишките, които първи напускат потъващия кораб. Младежите, възмъжали в затворите и лагерите, не мислеха за мъст, пък и в Искровете нямаше закоравели привърженици на царската власт. Но в тях имаше стари хора… Хора с остарели разбирания и властно държане в семейния кръг, с идеи и навици, наследени през вековете от деди и прадеди. С тях най-напред трябваше да се преборят младите хора в устрема си към един нов живот. Борбата се оказа комай по-тежка и от тая срещу царската власт!

Години трябваше да изминат, за да изветреят предразсъдъците, да се стопи консерватизмът, да се разчупят оковите, които държаха селската жена в подчинено положение, да се преодолее неверието на старците, в чиито ръце бяха и нивите, и къщите, и работният добитък. Ние не винаги си даваме сметка за огромните промени в бита и съзнанието на селяните, настъпващи пред очите ни. Наистина съзнанието понякога изостава. Ала то все пак върви напред. Битът го влачи като катраник. Тъй е в цялата страна, тъй продължава да бъде и в Искровете, тия планински селца, забутани в дебрите на Рила. А каква беше картината само преди петнадесетина години? Промените изглеждат невероятни.

Така например, когато младите хора запретнаха ръце подир Девети септември и решиха да построят здравен дом в Говедарци — единствен в Искровете, — мнозина посрещнаха с негодувание тяхната благородна инициатива: дворът на болницата щял да отнеме няколко декара от селската паша, тъй нужна за овцете, а и всякакви зарази щели да плъзнат от къща в къща, щом запристигат болни от другите селца! Ала младите се наложиха. Здравният дом израсна накрай селото, по-хубав и от близките царски дворци. Отначало той наистина приличаше на дворец, в който прислугата чезне от скука, защото и лекарят, и акушерката, и зъболекарят, и аптекарят бездействуваха по цели дни, победени от местните врачки, които бабуваха на болните. Сега медицинският персонал в болницата няма толкова свободно време…