Асен Христофоров - Искровете (Историко-географски очерк)

В края на същата 1948 година кооперативната ферма в Говедарци прерасна в първото трудово-кооперативно земеделско стопанство в Искровете, обединило и десетина домочадия от Доспей махала. Тогава и държавата се притече на помощ. Напредничавите хора от двете селца най-сетне се бяха наложили и можеха да бъдат доволни: започваше един нов живот…

Търкулнаха се дванадесет кратки рилски лета от оня първи ден на новата 1949 година, когато пионерите кооператори тръгнаха с брадви в ръце към гората над Говедарци, за да секат дървета за бъдещите стопански сгради и да отработят своя първи трудов ден. Днес тяхното стопанство обединява почти всички стопани в Говедарци и Доспей махала, в Маджаре и Мала църква. Частниците се броят на пръсти и в четирите села. Скоро и те ще станат кооператори. Защото няма друг път. Пък и самите искровци обичат да казват, че шиле, което се дели от стадото, само се затрива в гората!

Вече свикнахме с новото. То ни се струва редно, естествено, непроменимо. Стопанството стъпи на краката си. Но с колко тревоги и съмнения е постлан изминатият път! Те не трябва да се забравят. И ако припомням някои от тях, то е за доброто на едно ново поколение, което иде наготово и сяда свойски на сложената трапеза, не изпитало вълненията на онзи първи трудов ден, не видяло премахването на вековните синори и не чуло тревожния бумтеж на първия трактор, докаран в долината на Черни Искър.

… Дебел сняг покриваше полегатото поле над Говедарци. В тоя празничен ден, посветен на новата година, първите кооператори крачеха нагоре, към гората — едни по дирите на шейна с оборски тор, други направо през снега, без пъртина. И пътят към новия живот, който бяха поели, беше девствен като снега, без пъртина. Затова се вълнуваха кооператорите пионери. Те идеха на групи, по двама-трима наведнъж, сетне спираха за минутен отдих в окрайнината на гората и хвърляха поглед назад, към полето, петимни да разпознаят ония, които бързаха подир тях по нанагорнището. Гледаха далечните фигури и гласно се питаха за тоя и оня — дали някой го е зърнал в свежото утро, дали е тръгнал вече и няма ли да закъснее или пък ще се откаже от дадената дума тъкмо в тоя час, едновременно последен и първи. Ала никой не се отказа! Доволни, секачите потънаха в гората и брадвите им събудиха ехото. А долу, накрай селото, други кооператори ринеха снега, забиваха колчета и разкопаваха твърдата земя, за да положат основите на първата стопанска сграда. Тя щеше да приюти кооперативния добитък.

Подир няколко седмици сградата израсна, а когато мартенското слънце накара снега да прибере мръсните си поли към гората и да очисти полето, край тая първа сграда вече аленееше керемиденият покрив на още една постройка. Тя беше предназначена за дребния стопански инвентар, за плуговете и колите. Дойде и часът на раздялата. С колите и плуговете не беше толкова трудно, защото те и без това лежаха като сироти под открити навеси, гдето и снегът ги достигаше, и влагата трупаше ръжда по железата им. Друго бе с добитъка. Воловете гледаха стопаните си с влажни очи, кравите мучаха неспокойно, конете цвилеха. Те бяха част от всяко домочадие. Дори децата ги помнеха още от дните, когато волът е бил теле, а конят — пъргаво жребче с тънки, неустойчиви крака. Как да не плачат децата, как да не проливат топли сълзи и стопанките? Посърнали, мъжете извеждаха добитъка. Сега оборът щеше да запустее и дворът да заглъхне. Сърцето се свива от болка, а тъкмо в тоя миг старият вол се опъва при вратника, дърпа поводите и извръща глава назад, към хората в двора и празния обор. Не, стопанката не може да го гледа! Тя изхлипва, повдига престилка и закрива разплаканото си лице…

Неповторими мигове, тъжни и величави, пълни с тревоги и надежди пред новото съдбоносно утро. Тъй беше и с премахването на синорите. Мъже и жени от двете селца бяха наизлезли в полето и гледаха в изума — гледаха и сякаш не вярваха на очите си как други отместват тия доскоро свещени камъни от междите, които деляха нивите на съседи и често смразяваха брат с брата. Те гледаха и трактора, това стоманено чудовище, запорило земята край тях. От бумтежа му и соколите се бяха изпоплашили в горите. Нещо невиждано ставаше в долината на Черни Искър. Затова тръпнеха селяните. Тъй трябва да са стояли в трепетна почуда и древните българи, когато Аспарух е забил меча си в рохката пръст край Плиска, за да сложи край на дълголетното им скитничество, или когато Борис I е сринал глинените богове, за да възприеме християнството като нова вяра на своя народ. А тук, над Говедарци, тракторът пореше общата земя и селяните изхвърляха синорните камъни в коритото на близката река…