Асен Христофоров - Искровете (Историко-географски очерк)

Не са много прави и онези, които смятат, че само при Самоков, от моста над Искъра, Рила израства пред погледа в цялото си величие. Гледката оттам действително е смайваща. Планината стърчи като стражница отвъд града — като огромна, настръхнала, назъбена стражница. Човек просто изпружва врат и стрелва очи към приоблачните висини, без да държи сметка за шапката си. А тя може да тупне във водите на реката. Защото средното равнище на Самоков е 950 метра, а островърхото чело на рилския първенец дращи облаците докъм 2925 метра надморска височина. Прилична, бих казал почтена разлика от кръгло два километра на възбог! И то само на хвърлей камък от града. Тази абсолютна разлика във височините принуждава дори най-скромните люде, застанали на моста връз Искъра, да вирят нос към небесата. За жалост кръгозорът от тоя мост стига едва до Йозола, малко отвъд Демиркапия или най-много до Мечитите, и не включва другата половина на Северозападна Рила, предизвикала възторзите на Вазов. Тоя обсег на погледа дава непъла, половинчата представа за планината. Шишманов връх затулва гледката.

Само от горния южен край на пасарелския язовир Рила разкрива най-цялостно снагата си. Шосето, сякаш изопнат въдичарски прът, сочи право към града. Остават още десетина километра. И нищо не препречва гледката към насечената верига на планината. От предното място в автобуса — тая подвижна опорна точка — Рила не е нито твърде близка, за да ни смути, като някаква сирена, с твърдите люспи по снагата си, нито пък е толкова далече, та замъгленият поглед да не забележи и най-скрития й чар. Тя е там, пред нашите очи, спокойна, горда и възхитителна. Кухо и глухо звучат тия думи. Ала тя е точно такава — спокойна, горда, възхитителна, и то през всички годишни времена. Само ниските облаци понякога помрачават нейното лице.

Тогава тя го скрива от погледа и едва показва полите си — тъмни от влажните гори през зимата, когато ветровете са обрулили снега от дърветата, зелени като недозрели маслини през лятото и есента и странно гальовни през пролетта от свежата резеда на младите смърчови филизи.

Безплоден би останал опитът на перото да опише Рила от тая далечина. Върховете изглеждат накамарени един връз друг. Примижали, очите едва ги разпознават.

Те се плъзгат по насеченото било от изток, нейде към Равни чал и Казана, шарят по плещите на Студения чал, спират за миг върху пирамидалния купол на рилския първенец, сетне погледът изведнъж прелита от стръмната, отсечена стена на Орлово скалье, прескача пролома на Бели Искър, зад който се издига гиздавата Йозола, и безпомощно застива върху огромното, причудливо назъбено било на цяла Северозападна Рила — с Лопушките върхове и Купените нейде по средата и острото чело на Мальовица в дъното, а на запад Кабул, извил гръб като полегнал великан. Гледката е изумителна! Дори Иван Вазов не дръзва да я опише. Възхитен, той възкликва: „Могат да станат още много революции в съвестите на хората, много вярвания могат да изчезнат, но величествеността на Рила планина до веки веков ще бъде такава и ще възхищава сърцата и умовете на бъдещите поколения“.

Мъдри, пророчески слова! Такава е нашата родна Рила. Тя се извисява в сърцето на Балканския полуостров, горда и величествена, с неувяхваща хубост през вековете. Някога траките й дали името. Нарекли я Рила, или „водна планина“ — заради нейните кристални езера и бистри потоци, които подхранват водите на Искър, Места и Марица. Бесите, тези изкусни ковачи на хладни оръжия в древността, първи са плавили желязна руда от пясъците на нейните реки. Славяните са гушили малките си поселища в подножието на планината, а техните стада са бродили лете по високите пасбища. Римляните прокарали друм по билото на Лакатишка Рила и изградили първото рударско поселище в най-закътаната долина, гдето и до днес личат издълбани в скалите шахти за добив на злато. Още през първото ни царство, по времето на Петра, ние направихме от нея свое светилище, съграждайки манастира на Ивана Рилски, който запази тлеещата жарава на българщината през последвалото многовековно робство. И не случайно искрата на нашето Възраждане пламна в полите на Рила, откърмила Паисий Хилендарски в Банско и плеяда книжовници, зографи и родолюбци в Самоков. Банско и Самоков — два светли фара в нашата история! Но ето тъкмо тук, нейде около Самоков, стърчи невидимият и страшен кръст върху гроба на Второто българско царство. Тук Иван Шишман е загубил една от последните решаващи битки с турците. Скръбен, мъчителен спомен! И не е ли по-добре, че водите на днешния огромен язовир заляха землището на Чамурлия, наречено в по-ново време Шишманово в памет на тая злополучна битка? Селището отдавна почива под водите, но преданията остават. Според тях, сам Шишман е бил ранен на седем места при оттеглянето на разбитите български войски нагоре по Искъра и кръвта от лютите му рани, попила в сухата земя накарала да бликнат седем извора, известни и до днес като Цареви кладенци. Но владетелят не загинал от раните. Едва през 1393 година подир обсадата на Никопол той бива пленен и откаран в Пловдив, където умира в тъмницата. Започва многовековното робство Следите на това робство личат и днес и по Рила. Това са многобройните турски названия на върхове и ридове, останали като символи на неумолимата чужда власт, която е бързала да заличава даже спомените от силното българско царство. Колко чужда е географската номенклатура на планината и колко бедна откъм български названия! Сега побългаряваме турските имена. Но кой би могъл да твърди, че тези върхове, рътове и езера не са имали отколе наши, български прозвища, останали още от времето на траките, славяните и потомците на Аспаруха? Вече позабравихме и Белмекен. Новите имена постепенно засядат в съзнанието. Ала все още има толкова „чалове“ по Рила, накацали като турски чалми по билото на планината — към тридесетина лични двухилядници. Все още има десетки чужди названия на ридове и долища, на пасбища и езера, на гори и долини. Дали ще се отърсим някога от тях?