Асен Христофоров - Искровете (Историко-географски очерк)

Навярно ще ги понасяме десетилетие подир десетилете с излишно търпение, примесено с немара и тъпо неродолюбие.

Нищо не говори тъй красноречиво за гнета на турския феодализъм в българските земи, за чудовищното неравенство и неправда към покорения народ, както простата и почти смешна истина, че цялата ненагледна Рила, цялата огромна планина от река Яденица на изток, край Белово, до Джерман на запад и Предела на юг, с нейните 2396 кв.км, с нейните красиви върхове, гористи рътове и кристални езера, е принадлежала само на един човек! Това е Гаази Кара Мустафа паша, окончателният завоевател на целия Балкански полуостров и на много земи извън него. Ферманът на Баязид II от 1508 година разрешава на тоя велик везир „да владее като своя собственост още и цялата планина, наречена Джебели Рила“. Владението е наследствено. Но той не е могъл да обсеби и красотата на Рила.

Съмнително е дали кракът на великия везир е стъпвал на някой рилски връх. Ако пашата бе изградил поне една крепост в планината или дворец, чийто скромен двор да бъде цяла Рила, или даже един по-як яхър за конете си, техните развалини щяха и днес да ни напомнят за Гаази Кара Мустафа. Ала той не е оставил нито един културен паметник в Рила. Доволен е бил да прибира приходите от нейните гори и пасбища. И още приживе побързал да завещае своята Джебели Рила на вакъфа в родния си град Гейбус, нейде в Мала Азия, врекъл приходите за издръжката на свещената джамия, на имарето и месчедите. Дори монасите на Рилския манастир, вгнездили се в планината цели пет века преди появата на Кара Мустафа, са били „наематели“ на вакъфа в Гейбус! Това личи от един ферман, издаден в Одрин от султан Мохамед IV, в който се подчертава, че рилските калугери редовно са изплащали на вакъфа определените им данъци за тяхната част от планината. Наистина забравен е бил хрисовулът на Иван Шишман за дарението на тая обител… Днес и ние бихме забравили великия везир, ако не свързвахме името му с това звучно и странно название на Рила, запазило се почти до Освобождението.

Една друга подробност ни кара да се връщаме към Гаази Кара Мустафа паша. Тя е свързана с географското деление на планината. Перото просто се изкушава да напише, че и Рила, като някогашната Галия на Юлий Цезар, се разделя на три части — северна, средна и южна, ала откак географите, изигравайки Вазов, удължиха границите на планината с един целодневен преход на изток (от Бели Искър до река Яденица), делението стана по-друго. Сега са налице четири дяла: Източна Рила, простряла се от рилския първенец почти до Юндола, Северозападна Рила, опасана на запад от извивките на Джерман, Средна Рила (между реките Рилска и Илийна) и Югозападна Рила, опряла рамо в Пирина чрез седловината на Предела. Днес нито един от тези четири дяла няма свое лично, собствено име, макар че два от тях — източният и северозападният, са достатъчно добре обособени. Днес, но не вчера или завчера. Десетилетия наред Северозападна Рила е била известна като Пашаница. Всеки средношколец е познавал това име. А то е било свързано с Гаази Кара Мустафа паша или може би с личността на един друг султански сановник, известния Ахмед паша, за чиито дела ще напомня по-късно.

Названието Пашаница съществува и до днес, макар и в малко по-друга форма — жителите на Искровете го произнасят Пашиница, но то се отнася до един сравнително малък дял от планината срещу Шишманов връх, отвъд широкото речно корито, гдето Бели Искър се събира с Черни Искър. Младите хора едва си спомнят за Пашиница. Дори много старци от Искровете ще примигнат в почуда, преди да определят с приблизителна точност границите на тая местност. Павел Делирадев пръв посочи любопитната подробност, въставайки срещу наложилото се название на цялото красиво било на Северозападна Рила — от Средонос през Мечитите, Купените и Мальовица до Дамга и Кабул. При това границите на Пашаница не бяха точно определени и всеки наш учен се разпореждаше самовластно с това понятие. Най-щедър е бил Н. Г. Златарски, включил още в 1885 година цяла Лакатишка Рила в териториалния обсег на Пашаница. А самият термин означава пашово имение или пашова планина. Наложил се е поради едно недоразумение, свързано с името на известния сръбски географ Йован Цвийч.

Случаят с Пашаница ни напомня първите години от живота на младото княжество след Освобождението, когато учените глави в нашата страна на орачи и скотовъди се броят на пръсти и в България пристигат един подир друг много чужди изследователи, най-вече от славянските държави. По това време страната ни е била комай по-непозната за външния свят от всяка друга страна в Европа. Иречек, Цвийч и други учени просто разкриват една малко позната земя. На сръбския географ се дължи първото научно изследване на планината, първия завършен труд върху нейната орография, хидрография и морфология. Той е открил и Пашиница, малката и стръмна Пашиница срещу най-източния край на северозападното било, и произволно е нарекъл крайниците, плещите и главата на билото с названието на тая малка опашка. Дошли подир него, нашите учени запазват термина. И сякаш за да спорят помежду си, те само са разширявали и стеснявали обсега на Пашаница, докато едно по-ново поколение от географи неусетно изостави това название.