Брайън Хърбърт - Дюна - Родът Атреидес

Кайнс се втрещи — от туловището се сипеха в някакъв чудноват дъждец почти прозрачни клетъчни ивички и потъваха в рохкавия пясък.

— Какво става тук? — изръмжа Рабан, а лицето му придоби почти виолетов оттенък.

Шай-хулуд направо се разпадаше пред очите им. Кожата му провисваше на дребни парченца, подобни на уголемени амеби, които накрая попиваха в пустинята като разтопен калай. Древният великан полека изчезваше. Накрая от него останаха само скелетоподобни хрущялни ребра и млечнобели зъби. Но и тези останки се превръщаха бавно в купчини хлабав желатин, покрити с пясък.

Харконските войници неволно се бяха отдръпнали назад. На Кайнс му се стори, че наблюдава хилядолетно гниене, събрано в броени секунди. Ускорена ентропия… Гладната пустиня сякаш бързаше да погълне и последното доказателство, че хората са победили пясъчен червей!

Планетологът се почувства по-скоро объркан и изумен, отколкото ядосан от пропуснатата изследователска възможност. Тепърва му предстоеше да научи много неща за Аракис…

А Глосу Рабан кипеше от бяс. Мускулите на врата му се изопнаха като насилени стоманени въжета.

— Трофеят ми!

Сви юмруци, скочи към Текар и с един удар го просна на пясъка. За миг Кайнс помисли, че харконът наистина ще убие пустинния си водач, но Рабан внезапно пренасочи яростта си върху разпадащата се купчина плът на червея. С изтънял до вой глас я обсипваше с псувни и проклятия. Планетологът внимателно го наблюдаваше и долови как непреклонна злоба изстуди очите му. Загорялото лице на якия младеж се зачерви още повече.

— Когато се върна на Гайъди Прайм, ще изляза на лов за нещо много по-приятно…

Сякаш забравил веднъж завинаги пясъчния червей, Рабан се обърна и се отдалечи.

От легендарния един милион светове, обхванати от Империята, Дънкан Айдахо познаваше само Гайъди Прайм — просмукана от петрол, покрита с промишлени инсталации планета, претъпкана с изкуствени човешки творения, прави ъгли, метал и пушеци. На харконите техният свят им допадаше тъкмо такъв. Затова и Дънкан не бе виждал друго през своите осем години живот.

Но сега би се зарадвал и на тъмните и изпоцапани улички. След като с цялото си семейство прекара толкова месеци в затвора, вече се чудеше ще излезе ли някога от огромния робски град Барония. Не знаеше и дали ще доживее деветия си рожден ден, който май наближаваше. Прокара пръсти през къдравата си черна коса и усети, че е подгизнала от пот.

И продължи да бяга. Ловците бяха наблизо.

Беше под града-затвор, а преследвачите — някъде зад него. Тичаше по възтесните тунели за поддръжка и се чувстваше досущ като дребния бодлив гризач, който неговата майка му позволи да държи вкъщи, когато беше на пет години. Промъкваше се през миниатюрни отвори, вонящи отдушници и плетеница от тръби със силови проводници в тях. Едри мъже с издути подплатени брони не можеха да го последват тук. Одра си лакътя в металната стена, докато пълзеше из пролуките, които изобщо не бяха предназначени за подобна цел.

Повтаряше си, че не ще се остави харконите да го хванат… не и днес! Мразеше игрите им и отказваше да бъде жертва. Ориентираше се в тъмата по инстинкт, воден от миризмите, помагаше му и спареният ветрец от вентилацията.

Ехото му подсказваше, че и други малки затворници бягат отчаяно. Уж трябваше да са в един отбор, но предишните провали научиха Дънкан да не разчита на онези, чиято дива свирепост не може да се сравнява с неговата.

Заричаше се този път да се изплъзне, но знаеше, че никога няма да излезе на свобода. В тази напълно контролирана среда щяха да го залавят отново и отново. Наричаха това „тренировка“. Изобщо нямаше представа за какво тренират.

Десният хълбок го болеше от предишната гонитба. Бе пострадал сериозно, но мъчителите му го пъхнаха в машина за клетъчно възстановяване, сякаш го ценяха като породисто животинче. Ребрата му още не бяха съвсем наред и все пак се оправяше. Поне до днес…

С радиофара, имплантиран в мускулите на дясното му рамо, Дънкан нямаше никаква надежда да се измъкне. Барония беше гигантска конструкция от пластостомана и бронестъклит, висока 950 етажа и дълга 45 километра. Напълно липсваха изходи към подножието й. Момчето винаги намираше предостатъчно скривалища по време на харконските игри, но не и път към свободата.

Харконите имаха безброй затворници и владееха до съвършенство садистичните похвати за подчиняването им. Надзирателите бяха обещали на Дънкан, че ако победи в този тренировъчен лов, тоест ако не позволи на преследвачите да го заловят, той и семейството му ще се върнат към предишния си начин на живот. Всички деца чуха същото обещание. Избраните за тренировката имаха нужда от цел, за която да се борят.