Брайън Хърбърт - Дюна - Родът Атреидес

Дънкан се заслуша в кикота на възрастните и й се усмихна.

— Те се учат как да станат старци.

Джанис явно не се интересуваше от мнението му, защото веднага го скастри.

Момчето не изпускаше от поглед играта под бледото слънце на мъгливия следобед, но тази непозната продължаваше да дразни любопитството му. Долавяше напрежението й. Джанис само зяпаше отстрани и начесто се озърташе, сякаш очакваше нещо да се случи.

След малко нахлуха харконски войници, сграбчиха него, майка му и баща му, дори чичо му и двамата братовчеди. Интуицията му подсказа, че тъкмо Джанис е причинила злощастната им, макар и незнайно защо. Повече не я видя, защото бяха затворени тук от половин година…

Зад него изсъска току-що разтворен люк. Двама преследвачи в сини униформи се промушиха през отвора, посочиха го и се ухилиха ликуващо. Втурна се напред на зигзаг. Лъч на лазестрел се отрази от стената и прогори като мълния пода на коридора.

Замириса на опърлен метал. Ако някой такъв лъч го улучеше, щеше да умре. Мразеше ловците, които се кискаха, все едно си правеха безобидни шегички.

Друга двойка преследвачи изскочи от страничен тунел само на метьр-два пред него, но Дънкан беше прекалено пъргав за тях. Не реагираха навреме. Блъсна се в коляното на единия набит мъжага и се промуши на бегом между двамата. Войникът се олюля и кресна, защото следващият изстрел улучи бронята му.

— Не стреляй, бе, идиот! Ще ни затриеш!

Дънкан препускаше както никога досега. Досещаше се, че с детските си крака няма да надбяга мъже, обучени за бойци. Все още обаче не искаше да се предаде. Не му беше в кръвта!

В края на коридора ярката светлина подсказваше за кръстовище. Спря рязко, но откри, че е достигнал не тунел, а суспенсорна тръба — цилиндрична шахта с Холцманово поле по надлъжната й ос. Левитационни влакове фучаха по нея от единия край на града-затвор до другия, без да срещат никакво съпротивление.

Нямаше други врати или коридори. Бягството му свършваше дотук. Мъжете се втурнаха към него с насочени оръжия. Не знаеше дали няма да го застрелят, дори да се предаде. „Сигурно ще ме гръмнат, защото им кипнах кръвчицата.“

Суспенсорното поле блещукаше по средата на водоравно разположената шахта. Дънкан имаше само смътна представа как действа то. Оставаше му един-единствен изход; не беше съвсем сигурен какво ще го сполети, но хванеха ли го, щяха да го накажат… или още по-вероятно — да го накълцат с лазестрелите.

Вдиша дълбоко, за да събере смелост, замахна с късичките си ръце за засилване и скочи в откритата шахта. Насрещният вятър разроши черните му къдрици. Падаше и крещеше отчаяно… и ликуващо. Нека умре тук, поне ще се отърве!

В един миг Холцмановото поле го спря със силен тласък. Той увисна като оплетен в невидима мрежа. Струваше му се, че червата му са се качили насред гърдите. Застина в неутралната ос на тръбата. Тъкмо тази сила поддържаше влаковете, носещи се из неимоверната грамада Барония. Щеше да крепи и него!

Войниците спряха в края на платформата и се развикаха яростно. Един го заплаши с юмрук, други двама се прицелиха с оръжията си.

Дънкан трескаво махаше с ръце в полето, все едно се опитваше да плува.

Един от преследвачите кресна уплашено и наведе лазестрела на друг към пода. Явно бе чувал какъв кошмар настава, ако лъчът срещне Холцманово поле — взаимодействието беше не по-малко унищожително от взрива на забранените атомни оръжия…

Затова ловците започнаха да стрелят със зашемети-телите си. А Дънкан неспирно се извиваше във въздуха. Макар да нямаше опора, поне беше трудна мишена с хаотичното си въртене. Лъчите се огъваха и отклоняваха наоколо в полето. А самият той внезапно усети промяна в налягането, долови и нови въздушни течения от друго движещо се тяло. При поредното завъртане видя устремилите се право към него светлини на шеметно бърз влак.

Беше точно в средата на шахтата!

Още по-отчаяно размаха ръцете и краката си. Понесе се полека към отсрещния край на левитационната зона, отдалечавайки се от войниците. Промените в налягането още повече изкривяваха лъчите на зашеметителите. Мъжете в униформи нагласяха нещо по оръжията си.

Виждаше под себе си други люкове, наклонени рампи и площадки, по които можеше да се шмугне някъде из вътрешностите на Барония… стига да успее да се изтръгне от полето.

Поредният лъч разцепи въздуха до него и този път закачи косо гърба му близо до рамото. Мястото се вцепени, струваше му се, че по кожата лазят хиляди жилещи насекоми.