Брайън Хърбърт - Дюна - Родът Атреидес

Най-сетне се измъкна от полето и падна. Зърна ръба на площадката точно навреме. Изпъна докрай незасегнатата си ръка и се вкопчи в парапета. Влакът се стрелна с вой край него. Подмина го на сантиметри.

Не бе набрал голяма инерция при падането и въпреки това ръката му едва не се откъсна от рамото. Покатери се мъчително и нахлу в първия изпречил му се тунел. Озова се обаче в къса ниша, чийто люк беше плътно затворен. Заблъска го с юмрук, но вече нямаше накъде да продължи. Външният люк тресна на мястото си, затваряйки го в малката кухина с непоклатими стени. Сам се бе пъхнал в капана! Свърши се…

Скоро войниците отвориха люка, който бе сложил край на бягството му. В очите им се смесваха гневът и възхищението. Момчето примирено чакаше да го застрелят. Капитанът, отговарящ за ловните тренировки, се озъби в нещо подобно на усмивка.

— Поздравявам те, хлапе. Ти издържа изпита.

Изтощеният Айдахо седеше в килията при родителите си. Дояждаха дневната дажба от зърнена каша, нишестени питки и белтъчни плочки. Храната им стигаше да се заситят, но сякаш злонамерено беше направена с гаден дъх и без никакъв вкус. Момчето не бе научило нищо друго от заловилата го група, освен че е „издържало изпита“. Това навярно означаваше свобода. Трябваше да се надява!

Килията беше мръсна. Майка му и баща му се опитваха да поддържат чистота, но нямаха дори метла или парцал, камо ли сапун, а и оскъдната дажба вода не биваше да се прахосва за хигиена.

През тези месеци Дънкан беше подложен на неспирни и болезнени „тренировки“, а семейството му го чакаше със страх да се върне, без да има с какво да запълни дните си. Дадоха им затворнически номера и ги натикаха в килията. Не ги караха да вършат нищо. Просто чакаха да настъпи някаква промяна… и много се бояха от нея.

Момчето гордо и разпалено разказа на майка си за своите приключения — как бе надхитрило ловците, как се оказа по-изобретателен дори от най-неуморните преследвачи на харконите. Нито едно от другите деца не беше успяло този ден. Дънкан обаче вярваше, че е сторил необходимото, за да откупи свобода за себе си и за своите родители.

Всеки момент щяха да ги пуснат. Мъчеше се да си представи как ще стоят заедно навън и ще гледат ясното нощно небе, обсипано със звезди.

Бащата се гордееше с него, майка му обаче явно не очакваше нищо добро. Имаха горчив опит с обещанията на харконите.

Скоро светлините в килията примигаха, мътното поле на вратата стана прозрачно и изчезна. Неколцина стражи в синьо стояха около засмения капитан, който бе ръководил лова. Сърцето на Дънкан сякаш подскочи. „Ще ни освободят ли?“

Усмивката на капитана обаче никак не му хареса.

Стражите се отдръпнаха почтително, за да направят път на плещест мъж с грамадни мускули и учудващо дебели устни. Лицето му беше загоряло и червендалесто — явно този човек прекарваше повечето си време далеч от Гайъди Прайм.

Бащата на момчето се изправи бързо и непохватно се поклони.

— Господарю Рабан!

Очите на мъжа като че не забелязваха нищо освен кръглото личице на хлапето.

— Капитанът ми каза, че си най-способният — ухили се той.

Влезе в килията и стражите го последваха припряно.

— Господарю — поклати глава капитанът, — не сме имали толкова настървено паленце досега.

Рабан кимна.

— Номер 11368, прегледах досието ти и записи на твои тренировки. Как са раните? Оправяш се, а? Малък си, ще заздравеят бързо. — Погледът му внезапно изстина. — Тепърва има да се забавляваш. Да видим как ще се справиш тогава. — Обърна се да си ходи и гърбом добави:

— Идваш с мен, момче. Веднага.

— Името ми е Дънкан Айдахо, не съм някакъв си номер! Тъничкият гласец звънтеше от отчаяна дързост и родителите на Дънкан онемяха. Стражите също го зяпнаха. Момчето се огледа към майка си, като че очакваше подкрепа, а тя едва успя да му изшътка.

Рабан невъзмутимо измъкна лазестрела от ръцете на най-близкия страж и мигновено простреля бащата на Дънкан в гърдите. Тялото се блъсна в стената и преди да се е свлякло, следващият лъч изгори главата на майката. Момчето изпищя. Родителите му бяха се превърнали в купчини овъглена плът.

— Вече нямаш име, номер 11368 — процеди Рабан. — Тръгвай!

Стражите го сграбчиха, преди да скочи към мъртъвците. Не му оставиха време дори да заплаче.

— Тези хора ще те подготвят, за да започнем по-скоро забавата. Искам най-после да си уредя свестен лов.

Извлякоха ритащия Дънкан от осмърдяната килия. Чувстваше се напълно безжизнен… в леденото ядро на омразата, която внезапно бе съсухрила докрай детското у него.