Брайън Хърбърт - Дюна - Родът Атреидес

Барон Владимир Харконен беснееше по коридорите на фамилната си крепост на Гайъди Прайм. Крещеше на служителите си да му намерят някое джудже, което да изтезава до насита. Имаше нужда от твар, над която да господства напълно и после да смаже без остатък.

Ихим, един от отговорниците за развлеченията му, плахо възрази, че не е чак толкова забавно да се гавриш с човек само заради ниския му ръст. Баронът веднага заповяда да ампутират краката му до коленете, за да отговаря на условието…

Стражите повлякоха жалостиво виещия мъж към хирурзите, а Владимир Харконен повика племенника си и Пайтър дьо Врие за много важен разговор в работния кабинет.

Чакаше ги до масата, отрупана с хартии и листове ридулианов кристал. Басът му избумтя:

— Проклети да са атреидите и дано онова дукче по-скоро се пренесе при прадедите си! Защо ли всички не са измрели още в Битката при Корин!

Ментатът влезе и баронът се извъртя към него, като едва не загуби равновесие, защото не овладя резкостта на собственото си движение. Все пак успя да се хване навреме за ръба на масата.

— Как е възможно Лето да оцелее в толкова нагласен процес? — яростно изръмжа той на Пайтър. — Ами че палето и досега няма представа какво се случи! Дяволите го взели и Шадам, че се набърка! Какво, като е император? Защо трябва да заема нечия страна? Що за полза е видял за себе си?!

И Рабан също като ментата се поколеба, застанал близо до вратата. Не им се искаше да ги връхлети гневът на Владимир Харконен. Пайтър затвори за миг очи и разтри веждите си, докато измисляше какво да отговори. Рабан се примъкна до нишата с пълната гарафа. Сипа си бренди от кирана и засърба шумно.

Баронът закрачи из стаята — движенията му бяха странно накъсани, сякаш контролираше мускулите си на пресекулки. Виждаше се колко са отеснели дрехите му.

— Трябваше да започне неочаквана за всички война. Но противното атреидче им попречи да се избият. И то като настоя за изпитание чрез конфискация — да се провалят в ада дано тези овехтели закони! Беше готово да се пожертва, за да опази скъпоценните си приятелчета и екипажа. Затова сега всички му се радват в Ландсрада…

Пайтър се прокашля.

— Господарю барон, може и да беше грешка, че избрахме именно тлейлаксианци за мишена. На никого не му пука за тях. Повечето династии си останаха безразлични към случката. Изобщо не трябваше да се стига до съд.

— Никаква грешка нямаше! — изръмжа Рабан в защита на чичо си. — Пайтър, да не ти е омръзнал животът?

Дьо Врие нито му отговори, нито показа страх. Беше известен с особените си бойни похвати и богатия опит, затова вярваше, че при нужда лесно ще надвие нахалния младок въпреки огромната му сила.

Баронът също се вторачи разочарован в племенника си. „Май никога нищо не съзира под повърхността.“

— Рабан — меко подхвана ментатът, — да се придържаме към фактите. Мнозина в Съвета на Ландсрада харесват Лето. Възхищават се от постъпката му. Ние насила го направихме герой.

Племенникът допи чашата си, напълни я отново и примлясна звучно.

— Ха, откога онези чиновници станаха човеколюбци? — изпръхтя баронът. — Това е по-невероятно дори от оцеляването на дукчето!

По дългите затъмнени коридори писъците отекваха чак до покоите му. Той изгледа ментата и махна към операционните зали.

— Пайтър, май е по-добре да ги надзираваш. Постарай се онзи идиот да оживее, за да го употребя както заслужава!

— Да, господарю.

Дьо Врие излезе забързано. Виковете ставаха все по-пронизителни. Тежките клепачи на Рабан се спуснаха над очите му, докато се заслушваше с видимо удоволствие. Той лично би предпочел да прати нещастника в горския резерват като дивеч за един хубав лов. Но чичо му смяташе тичането и катеренето за излишно хабене на енергия, пък и напоследък ставите го мъчеха, мускулите му отслабваха и трепереха…

А баронът си представяше как ще се позабавлява с глупака Ихим, щом запечатат чуканчетата на отрязаните му крака. Щеше да си въобразява, че пред него е Лето Атреидски. Развесели се. Поумува и осъзна, че не е разумно да се разстройва толкова от неуспеха на един план.

Неизброими поколения харкони залагаха изкусни капани на своите ненавистни смъртни врагове. Уви, атреидите никога не се оказваха лесни жертви, особено когато бъдеха натикани в ъгъла и принудени да се бранят отчаяно. Разколът между двете династии бе започнал още по времето на Великия бунт… с онези смешни обвинения в слабодушие и предателство. Оттогава се мразеха взаимно.