Брайън Хърбърт - Дюна - Родът Атреидес

За съжаление закрилата на Сдружението не беше всеобхватна.

„И аз имам своите връзки — мислеше Елруд, втренчил се във врага си. — Защо да не подкупя някои от работниците, които произвеждат части за усъвършенстваните хайлайнери?… Е, вероятно ще се окаже трудничко, тъй като за субоидите твърдят, че били тъпи твари. Нищо, Доминик, ще намеря други, които небрежно си отстранил от пътя си и си забравил за това. Неведнъж си бъркал, когато си подценявал противниците!“

Представяше си прелестната Шандо, припомняйки си най-хубавите им моменти на близост, макар оттогава да бяха минали десетилетия. Като император можеше да има всяка жена, която пожелае… и бе предпочел нея. Две години тя беше любимата му наложница, и то още преди Хабла да умре. Нисичка и с дребни кости, приличаше на крехка порцеланова кукла и съзнателно подчертаваше тази особеност на външността си през годините, прекарани на Кайтен. Но Елруд познаваше и силата на здравомислието й, душевната й издръжливост. С удоволствие например бяха играли на полиглотски езикови игри.

Шандо обаче произхождаше от простолюдието и беше крайно неподходяща за негова съпруга. Изобщо не би му хрумнало да умува над това. Дори предводителите на Велики династии рядко встъпваха в брак с наложниците си, а за императорите беше направо немислимо да постъпват така. Младият герой Доминик с хитрини и ласкателства бе убедил Шандо да си върне свободата чрез лукавство, после бе я отмъкнал на Икс, където скришом се ожени за нея. Доста по-късно в Ландсрада се изумиха на остарялата новина, но въпреки разразилия се скандал двамата не се разделиха. И тъй — вече толкова години…

Ландсрадът не стори нищо, макар императорът да настояваше. В края на краищата Доминик бе взел момичето за законна съпруга, докато Елруд нямаше подобни намерения. Всичко беше в пълно съгласие със законите. Колкото и да го мъчеше ревността, императорът нямаше никакви основания да обвини Шандо в прелюбодейство.

Но Доминик Верниус знаеше интимния му прякор! Какво ли още е разказала Шандо на мъжа си? Въпросът го гризеше отвътре като поритрински гнойник.

Виждаше на екранчето на ръчния си монитор за сигурност как бледите лъчи се плъзгат по Доминик на главния изход — скенерът беше поредното иксианско изобретение. Можеше да изпрати сигнал и лъчевите сонди щяха да изтрият съзнанието на маркграфа, да го превърнат в идиот. „Неочакван скок в мощността, ужасна злополука…“ Нямаше ли да е смешно, ако срази владетеля на Икс с иксианска машина? О, как му се искаше да го направи! Не, сега не беше моментът. Мнозина щяха да задават неудобни въпроси, можеха дори да започнат разследване. Възмездието изисква изтънченост и обмисляне. Така ще бъде несравнимо по-удовлетворен от своята изненадваща и разгромна победа.

Император Елруд IX изключи монитора и екранчето потъмня. Застаналият до трона лорд-камерхер Акен Хезбан дори не се и запита на какво се усмихва неговият господар.

Над хоризонта, напомнящ за полегнало острие, трепкащият въздух се изпълваше с меките оттенъци на изгрева. За един мимолетен миг на чист покой топла светлина обля набръчканата земя… после се превърна в потоп от яркост и жега. Бялото слънце се надигна тромаво, без продължителна игра на цветове, в сухата атмосфера.

Пардот Кайнс започваше да свиква с пустинния свят. Вдиша дълбоко и веднага си напомни да опъне маската по носа и устата си, за да предотврати твърде голямата загуба на влага. Лекият ветрец рошеше рядката му коса. Беше на Аракис едва от четири дни, но вече се досещаше, че за разнищване на загадките на уж безплодната планета нямаше да му стигне цял един дълъг живот.

Би предпочел да е сам. Искаше му се да кръстосва Големия блед с инструментите и дневниците си, за да изучава видовете вулканични скали и слоевете в дюните.

Но когато Глосу Рабан, племенник на барона и най-вероятен негов наследник в династията Харконен, обяви намерението си да навлезе в дълбоката пустиня на лов за някой от легендарните пясъчни червеи, Кайнс не можа да устои на изкушението.

Чувстваше се неловко сред тези хора, защото беше учен, а не воин. Пустинният отряд на харконите бе взел предостатъчно оръжия и експлозиви от централното укрепление. Качиха се в голяма бойна машина. Щеше да ги води мъж на име Текар, който твърдеше, че е живял в пустинно селище, макар сега да беше търговец на вода в Картаг. Нещо у него действително подсказваше, че е от свободните.