Брайън Хърбърт - Дюна - Родът Атреидес

— Ще се справя.

— Уверен съм в това, Лето… но понякога се отпускай. Хората ни ще познават, когато не си щастлив. А щом на дука му е тежко, на народа също не му е леко. Не се оставяй натискът да те смазва, пропускай го през себе си. — Паулус размаха укорно пръст. — Забавлявай се повече.

„Да се забавлявам ли?“ Лето отново си спомни за дъщерята на банкера, представи си привлекателните извивки на гърдите и бедрата й, влажните нацупени устни, изкусителните погледи. Май не беше толкова сериозен, колкото си мислеше баща му…

— Сър, всеизвестно е колко сте почтен, а атреидите са прочути с верността към своите съюзници. Тогава защо иксианците ни подлагат на всички тези процедури за сигурност? Вие мислите ли, че някой от нас може да стане предател въпреки онова, което е заложено в същността му? Възможно ли е да се уподобим на… харконите?

Старият дук се озъби мрачно.

— В отминалите времена не сме се различавали кой знае колко от тях, но ти още не си готов за тези мръсни истории. А засега не забравяй пиесата, която гледахме. — Паулус пак вдигна пръст. — В Империята всичко е променливо. Съюзите се създават и разпадат… дори по нечия прищявка.

— Не и нашите съюзи.

Паулус срещна съсредоточения поглед на сивите очи и се извърна към гъстите димни вихри в ъгъла на стаята.

Лето въздъхна. Искаше да узнае толкова много неща, и то веднага, но му ги пробутваха на дребни хапки, досущ като петифурите на превзетите приеми, давани от майка му.

По коридора хората напускаха театъра, за да бъде подготвен той за следващото представление на „Агамемнон“. Актьорите отдъхваха и сменяха костюмите си за срещата с нова публика.

Седнал тук с баща си, Лето се почувства мъж повече от когато и да било преди. Може би пък следващия път ще запали лула или ще пийне нещо по-силно от сидритов сок! Дук Паулус го наблюдаваше с горд блясък в очите. Младежът отвърна на усмивката му. Опитваше се да си представи какво би означавало да е владетел… Изведнъж се почувства непоносимо гузен — нали баща му трябва да умре, за да сложи той дукския пръстен на ръката си? Изобщо не желаеше това да се случи и му олекна, че дотогава има много време. Твърде далечно бъдеще, за да го предъвква отсега.

От височината на Трона на Златния лъв император Елруд IX гледаше намръщено широкоплещестия и явно доста самоуверен мъж в подножието на подиума, чийто ботуш — вероятно с мръсна подметка — опираше на първото стъпало. Плешив като мраморно кълбо, маркграф Доминик Верниус и досега имаше маниерите на популярен и увенчан с награди герой от войните, макар те да бяха далечно минало. Елруд се съмняваше, че някой още помни безразсъдната храброст на този човек.

Имперският лорд-камерхер Акен Хезбан, блед мъж с обрамчена в дълги увиснали мустаци уста, побърза да отиде до посетителя и грубо му заповяда да смъкне оскърбителния крак от стъпалото. Маркграфът се подчини, но продължи да зяпа най-свойски императора. Гербът на Икс — спирала в лилаво и медно — украсяваше яката на туниката му. Макар династията Корино да беше несравнимо по-могъща от властващия на Икс род, Доминик имаше вбесяващия навик да се отнася с императора като с равен, сякаш общото им минало, добро или лошо, му даваше право да пренебрегне дворцовия етикет. Лорд-камерхерът изобщо не одобряваше поведението му.

Преди десетилетия Доминик бе командвал имперски легиони по време на безмилостните междуособни войни и оттогава не изпитваше особено уважение към Елруд. Императорът се бе оплел в политически неприятности заради брака с четвъртата си жена Хабла и се бе наложило неколцина от предводителите на Ландсрада да свикат родовите си армии, за да възстановят мира и спокойствието. Династията Верниус беше сред тези верни съюзници. Както и династията Атреидес.

Доминик се подсмихваше под чудато оформените си мустаци и поглеждаше с досада към Елруд. Старият лешояд не бе заслужил трона си с величие или с човещина. А Гелорд, брат на дядото на маркграфа, веднъж бе подхвърлил: „Ако си роден за властник, трябва да докажеш с добрите си дела, че заслужаваш властта… или да се откажеш от нея. Иначе нямаш съвест.“ Застанал на шарения под от каменни квадрати — всеки би трябвало да е докаран от различна планета, — Доминик чакаше императора да заговори. „Милион светове ли? Не е възможно тук да са се побрали толкова плочи, макар че не ми се ще аз да съм човекът, който ще ги брои!“