Робърт Хайнлайн - Пътят на славата

Тази част от съня е винаги една и съща.

Подробностите се менят. Последния път малкият учтив човек от службата Фискални приходи излезе на пътя и ми каза, че тук всеки си плаща данъка…

Друг път това е полицай, който се навежда към моя кон (понякога конят ми е с четири крака, друг път с осем) и пише акт за нарушаване на правилата за движение, за яздене с изтекъл срок на книжката за езда, за неспазване на знака „стоп“ и неподчинение. Той иска да знае дали имам разрешение да нося онази пика?… и ми казва, че правилата на играта изискват да декларирам всеки убит от мен дракон.

Друг път успявам да избегна този завой и пред мен се изпречва една магистрала с пет платна, плътно натоварена. Този случай е най-лошият.

Захванах да записвам всичко това, след като започнаха сънищата. Не можех да отида на психотерапевт и да му кажа: „Виж, докторе, аз съм герой по професия и моята жена е императрица в друга вселена…“ Още по-малко ми се искаше да лежа на кушетката и да го лъжа, че като дете родителите ми се отнасяли лошо с мен (не беше вярно) и как съм разбрал лъжата за щъркелите (това не ми беше работа).

Реших да разкажа всичко на пишещата си машина. Почувствах се по-добре, но сънищата не престанаха. Научих обаче една нова дума: „акултуриран“ 154 154 Възприемане на отличителни характеристики, качества или социални структури от друга група хора — бел.пр. . Това става, когато член от една култура се премества в друга, при което има един тежък период на адаптиране. Онези индианци, които виждате в градовете на Аризона, които не вършат нищо, зяпат по витрините на магазините или просто си стоят, са акултурирани, те не са се адаптирали.

Пътувах с автобуса към центъра на града, където трябваше да отида на лекар-специалист по уши-нос-гърло… Стар ми беше обещала, че нейната терапия плюс тази в Центъра ще ме спасят завинаги от обикновената простуда… и наистина беше така; нищо не ме хващаше. Но дори и терапевтите, които извършват подготовката за дълъг живот, не могат да защитят човешката плът от замърсен въздух; смогът на Лос Анжелис ми беше подействал. Очите ми горяха, носът ми се запуши… два пъти седмично ходех да изваждат от него ужасни неща. Паркирах колата си в покрайнините и отивах до Уилтшайър с автобус, тъй като там беше невъзможно да се паркира.

В автобуса веднъж дочух две дами да си говорят: „…много ги презирам, човек не може да направи парти с коктейл без да покани Силвестрови“.

Прозвуча ми като чужд език. После си го повторих и разбрах думите.

Но защо трябва да покани Силвестрови? Ако ги презира, да не ги кани или пък да ги удари по главите с някой по-голям камък?

За Бога, защо дава „парти с коктейл“? Хората, които не се обичат особено много, стоят прави (никога столовете не достигат), говорят за неща, които не ги интересуват, наливат се с питиета, които не желаят (защо трябва да се определя време за пиене?) и така се гипсират, че не разбират дали изобщо им е било приятно. Защо?

Разбрах, че акултурацията ме е засегнала. Не бях се адаптирал.

След това започнах да избягвам автобусите и пътувах с колата си, платих пет глоби и смачках единия калник. Изоставих и учението. Книгите ми изглеждаха безсмислени. Не приличаше на ученето в скъпия ми стар Център.

Но продължих да работя като чертожник. Чертането винаги ми се е отдавало и скоро бях повишен.

Един ден главният конструктор ме извика.

— Хей, Гордън, този възел ти ли…

Бях горд с тази си работа. Бях запомнил нещо, което видях в Центъра и го бях изчертал, като намалих триещите се части и олекотих конструкцията, от което се чувствах горд. Всичко беше изпипано много прецизно.

— Да?

Той ми върна чертежа.

— Преработи го. Направи го както трябва.

Обясних, че това е по-добър начин за…

Прекъсна ме.

— Не искаме по-добър начин, искаме да бъде направен по нашия начин.

— Това е ваше право — съгласих се аз и излязох.

Апартаментът ми се стори необичаен по това време на работния ден. Зачетох „Якост на материалите“… но оставих книгата настрана. После станах и погледнах към Лейди Вивамъс.

„Dum Vivimus, Vivamus!“ Засвирих с уста, препасах сабята, измъкнах я, почувствах как по ръката ми пробяга тръпка.

Пъхнах обратно сабята в ножницата, взех няколко неща, главно пътнически чекове и пари в брой и излязох. Не отивах никъде, просто се шляех!

Бях ходил може би двайсет минути, когато една патрулираща кола спря и ме закара до полицейския участък.

Защо съм носил онова нещо? Обясних, че джентълмените носят саби.