Робърт Хайнлайн - Пътят на славата

Казах, че ще бъда доволен да заема в обществото положението, което заслужавам, и му показах банковата си сметка (една от тях) и му предложих чек за годишната такса. Отначало той не искаше да го приеме, но после отстъпи. Излязох с впечатлението, че за Е. С. „Оскар“ Гордън ще се намери място.

Отидох в търговската част на града и се заех да легализирам „Оскар“ вместо Евелин Сирил. После започнах да си търся работа.

Намерих една във Валей като младши чертожник в отдел към един филиал на корпорация за производство на автомобилни гуми, машини за хранителната промишленост и други неща… в случая ракети. Беше част от възстановителния план на Гордън. Няколко месеца над чертожната дъска щяха да ме върнат отново в живота; бях решил вечер да уча. Наех мебелиран апартамент в Сотел, а за придвижване си купих един употребяван „Форд“.

Тогава се почувствах облекчен; „милорд-героят“ беше погребан. Единствено, което беше останало от онова време, беше Лейди Вивамьс, окачена над телевизора. Взех я в ръката си и почувствах тръпката на миналите дни. Реших да намеря някоя salle d’armes и да се запиша там. Във Валей бях видял стрелбище; сигурно там имаше някое място, където членовете на Американската асоциация по стрелба се упражняват през неделните дни. Не трябваше да се отпускам.

Междувременно бях забравил за парите в Швейцария. Те се плащаха в злато, не в някакви смешни хартийки, и ако не ги теглех сигурно щяха да нараснат повече… може би много повече… от инфлацията, отколкото ако ги инвестирах. Някой ден щяха да представляват капитал, с който да отворя собствена фирма.

Това беше перспектива, в която виждах — шеф. Човек на заплата, дори там, където чичо Шугар взема повече от половината от спечеленото в бизнеса, си е просто роб. Но аз бях научил от Нейна Мъдрост, че един шеф трябва да се учи; „шеф“ не можеш да станеш само със злато.

И така установих се в града. Промених името си. В Калифорнийския технологически институт решиха, че бих могъл да се преместя в Пасадина… и пощата ми ме последва там.

Майка ми я препращаше на леля, тя пък на адреса на хотела, който й бях дал и накрая достигаше до моя апартамент. Някои писма бяха пуснати в Щатите преди една година, препратени в Югоизточна Азия, после в Германия, оттам в Аляска, след това бяха сменили още няколко адреса, преди да дойдат до мен в Сотел.

В едно ми се предлагаше отново инвеститорска работа; този път заплащането беше с 10 процента повече. Друго беше от треньора на колежа… на обикновена канцеларска хартия, нечетливо надраскано. Съобщаваше ми, че имало решение да започнат убедително сезона. Бих ли променил мнението си и да се включа в отбора срещу 250 долара на месец? Беше посочил домашния си телефон. Скъсах го.

Следващото беше от Администрацията на ветераните с дата точно след моето уволняване, в което ми съобщаваха, че като резултат от искането на Бартън е установено, че юридически съм „сирак от войната“ и имам право на 110 долара на месец за обучение до навършване на двайсет и три годишна възраст. Изсмях се така силно, че ме заболяха гърдите. Следваха няколко безинтересни писма, а после едно от някакъв конгресмен. Той имал честта да ме информира, че в сътрудничество с ветераните от войните е внесъл група от специални законопроекти за коригиране на несправедливостите, допуснати към сираците от войните, че законите са били приети със консенсус и че бил щастлив да ми съобщи, че един от тези закони, който бил от голямо значение специално за мен, ми давал право до двайсет и седемгодишна възраст да завърша образованието си, тъй като съм бил прехвърлил двайсет и три преди коригирането на тази несправедливост. Оставам, сър, искрено и т.н.

Не можех да не се засмея. Помислих си колко мърсотия можех да избегна, или… вие го наречете както ви хареса… през лятото, когато бях зачислен на военна служба, ако бях осигурен със 110 долара на месец. Написах на този конгресмен едно благодарствено писмо, най-доброто, на което бях способен.

Следващото писмо беше от Хоспиталс тръст — ООД, следователно с обява за някакво дарение или болнична застраховка… но не разбрах защо някой от Дъблин ще ми пише.

От Хоспиталс тръст питаха дали лотариен билет еди кой си номер и официалната разписка за него не са в мен. Този билет бил продаден на мистър Дж. Л. Уедърби. Номерът бил излязъл при второто тиражиране и билетът спечелил един от победилите коне. Дж. Л. Уедърби бил уведомен, но той съобщил на Хоспиталс тръст — ООД, че е предал билета на Е. С. Гордън и при получаване на квитанцията я е изпратил в неговото поделение.