Робърт Хайнлайн - Дългата вахта

Джони злорадо се ухили.

— Наистина не ми стиска. И точно това е най-красивото. Бомбата не може да избухне, докато аз съм жив . Ако вашият мазен шеф, бившият полковник Тауърс, взриви вратата, аз ще умра и бомбата ще избухне. За мен това няма да бъде вече от значение, но за него ще бъде. По-добре вземи да му го кажеш — той изключи.

След малко гласът на Тауърс се обади по високоговорителя.

— Дейлкуист?

— Чувам ви.

— Не е необходимо да погубвате живота си. Излезте навън и ще бъдете пенсиониран с пълно възнаграждение. Можете да се приберете у дома, при семейството си. Това е обещание.

Джони побесня.

— Не забърквайте в тази история семейството ми!

— Помислите си за тях, човече.

— Млъквайте! Връщайте се в дупката си. Сърби ме и трябва да се почесвам, а целият този вертеп може да избухне кажи-речи в скута ви.

Джони рязко се изправи. Беше задрямал — ръката му не бе пуснала ремъка, но той потрепера само при мисълта, че би могло да се случи.

Може би трябваше да свали скалъпения механизъм от бойната глава и да разчита на това, че няма да посмеят да го изкарат навън? Но подготвяйки измяната, Тауърс си бе сложил главата в торбата — той можеше и да рискува. Ако направеше това при свалено приспособление, Джони щеше да умре, а Тауърс да се добере до бойните глави. Не, той не трябваше да допуска това — нямаше да позволи само заради малко сън неговото момиченце да расте при военна диктатура.

Той чу пиукането на гайгеровия брояч и си спомни, че бе сменил обхвата. Сигурно радиоактивността в помещението се увеличаваше, вероятно от разбитите „мозъчни“ вериги — те също бяха облъчени — бяха живели твърде продължително в близост с плутония. Той извади плаката си.

Тъмното петно напредваше към червената линия.

Той я прибра и каза:

— Момче, или намери изход, или ще започнеш да светиш като циферблат на часовник. — Това беше метафора — облъчената животинска тъкан не свети — тя просто загива, бавно.

Телевизионният екран светна. Появи се физиономията на Тауърс.

— Дейлкуист? Искам да поговоря с вас.

— Изчезвай!

— Да допуснем, че вие наистина ни създадете главоболия.

— Какви главоболия, по дяволите — та аз ви спрях!

— За момента. Уреждам да получа нови бойни глави…

— Лъжец.

— … но вие ни бавите. Имам предложение.

— Не ме интересува.

— Почакайте. Когато всичко свърши, аз ще бъда шеф на световното правителство. Ако ми съдействувате, дори и сега, ще ви направя ръководител на администрацията.

Джони му обясни какво да прави с предложението си.

— Не ставайте глупак! — каза Тауърс. — Какво ще спечелите, като умрете?

Джони изсумтя.

— Тауърс, каква първокласна гадина сте вие. Споменахте за моето семейство. Бих предпочел да ги видя мъртви, отколкото да живеят под властта на такъв жалък Наполеон като вас. А сега се махайте — трябва да се отдам на размисъл.

Тауърс изключи.

Джони отново си извади плаката. Тя като че ли не беше потъмняла повече, но убедително му напомни, че времето изтича. Беше гладен и жаден — а и не можеше да стои вечно буден. За да дойде кораб от Земята, бяха необходими четири дни — по-рано не можеше да очаква спасението. А нямаше да издържи четири дни — преминеше ли тъмното петно червената линия, той ставаше „пътник“.

Единствената му възможност беше да повреди бойните глави така, че да не могат да се поправят и да се измъкне навън — преди плаката съвсем да потъмнее.

Той се замисли как да стори това, после се залови за работа. Закачи тежест на ремъка и я завърза с въже. Ако Тауърс взривеше вратата, той се надяваше да задействува приспособлението, преди да умре.

Съществуваше прост, макар и нелек начин да повреди бойните глави, така че да не е във възможностите на Лунната база да ги поправи. В сърцевината на всяка бойна глава се намираха две полукълба от плутоний — повърхностите им бяха гладко полирани, за да се получи идеален контакт при допира им едно до друго. Най-малката грапавина би попречила на верижната реакция, от която зависи атомната експлозия.

Джони започна да разглобява една от бомбите.

Трябваше да отвие четири гайки, после да счупи стъклената обвивка на вътрешната част. С изключение на тази операция, разглобяването на бойната глава се оказа лесно. Най-сетне пред него лежаха двете блестящи, с гладка огледална повърхност полукълба.

Удар с чука — и едното не беше вече гладко полирано. Още един удар и второто се натроши като стъкло.