Робърт Хайнлайн - Дългата вахта

— Естествено. Не искаме ракетите да направят засечка, преди да достигнат целта си.

— Какво? Нали казахте, че идеята е да се предотврати войната?

Тауърс подмина този въпрос.

— Няма да има война — само психологически опит, едно-две маловажни градчета. Леко кръвопускане, за да избегнем всеобщата война. Проста аритметика.

Той постави ръка на рамото на Джони.

— Вие не сте гнуслив или няма да сте офицер в ракетна част. Мислете за това като за хирургическа операция. И помислете за семейството си.

Джони Дейлкуист мислеше за семейството си.

— Моля ви, сър, искам да се срещна с командуващия.

Тауърс се навъси.

— Комодорът отсъствува. Както знаете, замествам го аз. Елате пак при мен — след обяда.

Комодорът наистина отсъствуваше. Комодорът беше мъртъв. Ала Джони не знаеше това.

Дейлкуист се върна в столовата, купи си цигари, седна и запали. Стана, смачка угарката и се отправи към западния шлюз на Базата. Там се пъхна в космическия си костюм и отиде при дежурния по шлюз.

— Отвори ми, Смити.

Морският пехотинец изглеждаше изненадан.

— Нямам право да пускам никого на повърхността без нареждане от полковник Тауърс, сър. Не сте ли известен?

— О, да! Дайте ми дневника си. — Дейлкуист го взе, написа си разрешение и го подписа: „по разпореждане на полковник Тауърс“. — Най-добре се обадете на коменданта и проверете — добави той.

Дежурният по шлюз го прочете и напъха дневника в джоба си.

— О, не, лейтенанте. Вашата дума е достатъчна.

— Не обичате да безпокоите коменданта, а? Не ви упреквам. — Той влезе, затвори люка и зачака да бъде изсмукан въздухът.

Като излезе на лунната повърхност, той замижа от светлината и забърза към края на релсовия път за ракетните площадки. Там стоеше вагонетка. Вмъкна се в нея, смъкна капака и натисна копчето за тръгване. Вагонетката се стрелна към възвишенията, гмурна се в един тунел и излезе на площадка, осеяна с метални ракети, като свещи върху торта. После бързо се мушна във втори тунел през други възвишения. Усети как стомахът му се сви от намаляването на скоростта и вагонетката спря при подземния арсенал за бойни глави.

Щом Дейлкуист излезе от вагонетката, той включи своя радиотелефон. Облеченият в космически костюм караул на входа застана за проверка.

— Добро утро, Лопец — поздрави Дейлкуист и мина край него на път към люка. Отвори го.

Караулът му даде знак да се отдръпне.

— Хей! Никой не може да влиза без заповед от Коменданта. — Той премести автоматичната си пушка, бръкна в чантичката си и извади някакъв лист. — Четете, лейтенанте.

Дейлкуист махна с ръка към листа.

— Лично аз съм я писал тази заповед. Четете я вие — изтълкували сте я погрешно.

— Не разбирам как, лейтенанте.

Дейлкуист му изтръгна листа, вторачи поглед в него, после посочи един ред.

— Виждате ли? „… с изключение на лица специално определени от Коменданта.“ Това са ракетните офицери — майор Морган и аз.

Патрулът бе явно обезпокоен. Дейлкуист каза:

— По дяволите, направете справка в устава за „специално определени“ — търсете в раздел „Ракетни площадки, охрана, начин на действие“ . Не ми казвайте, че сте си забравили устава в казармата!

— О, не, сър! У мене е. — Патрулът посегна към чантичката си. Дейлкуист му върна листа, патрулът го пое, поколеба се, после опря оръжието о хълбок, премести лоста в лявата си ръка и бръкна в чантата с дясната.

Дейлкуист грабна пушката, мушна я между краката на патрула и после рязко я дръпна. Захвърли оръжието и се вмъкна в шлюза. Като хлопна вратата, видя как патрулът се мъчеше да се изправи на крака и как протяга ръка към оръжието на кръста си. Дейлкуист затвори с резе външната врата и усети, че го засърбяха ръцете, когато един куршум уцели вратата.

Той се хвърли към вътрешната врата, дръпна лоста за въздуха, втурна се обратно към външната врата и увисна на дръжката с цялото си тегло. Веднага почувствува, че тя се движи. Патрулът вдигаше нагоре, лейтенантът дърпаше надолу — той разчиташе единствено на своето ниско лунно тегло. Дръжката бавно се надигна пред очите му.

През въздушния клапан в шлюза нахлу въздух от хангара. Дейлкуист усети как космическият костюм прилепна о тялото му, докато налягането в шлюза започна да се изравнява с налягането вътре в костюма. Той престана да се напряга и остави патрулът да повдига дръжката. Това нямаше вече значение — тринадесет тона въздушно налягане притискаха затворената врата.