Робърт Хайнлайн - Дългата вахта

Питаше се дали ще има достатъчно смелост. Не искаше да се паникьосва — а очакваше именно това. Бръкна в джоба на сакото си и извади снимка на Едит и бебето. „Мило дете — каза той, — ако се измъкна от тази каша, никога повече няма дори да се опитвам да се забърквам в някаква история.“ Той целуна снимката и я прибра. Нищо друго не му оставаше, освен да чака.

Защо ли се бавеше Тауърс? Джони искаше да бъде сигурен, че Тауърс се намира в обсега на експлозията. „Каква чудесна шега за тази мижитурка! Аз седнал тук, готов да изстрелям бойната глава срещу него!“ Тази мисъл го развесели, тя го наведе на друга, по-разумна: защо трябваше да хвърля във въздуха и себе си — жив?

Имаше и друг начин за действие — „поздрав от мъртвеца“. Да измисли някакъв начин, при който последната стъпка, тази, при която да се възпламени бойната глава, да не настъпи, докато той си държи ръката върху някакво копче, лост или нещо от този род. Тогава, ако те разбият с взрив вратата или го застрелят, или нещо друго — все пак веселбата да стане.

Още по-добре ще е, ако съумее да ги задържи на разстояние само със заплахата за този механизъм — рано или късно помощ щеше да дойде, Джони бе убеден, че повечето от хората от Патрула не участвуват в отвратителния заговор — и тогава той щеше да се завърне с маршова стъпка у дома! Какво триумфално завръщане! Той ще излезе в оставка и ще си намери преподавателска работа, неговата вахта ще е свършила.

През цялото време продължаваше да работи. Електрически ли да бъде? Не, времето беше много малко. Ще го направи чисто механичен. Беше го измислил как да го направи, но едва бе започнал и високоговорителят го повика.

— Джони?

— Вие ли сте, полковник? — ръцете му продължаваха да действуват.

— Пуснете ме да вляза.

— Хайде, полковник, това не влизаше в споразумението. — Къде по дяволите да намери онова, нещо, което можеше да използва за дълъг лост?

— Давам ви дума, че ще вляза сам, Джони. Ще разговаряме очи в очи.

Неговата дума!

— Можем да разговаряме по високоговорителя, полковник.

Ах, ето го — метален метър, окачен на таблото за инструменти.

— Джони, предупреждавам ви. Пуснете ме да вляза или ще вдигна вратата във въздуха.

Жица — беше му необходима жица, сравнително дълга и твърда. Той откъсна антената от костюма си.

— Няма да го направите, полковник. Това ще погуби бойните глави.

— Вакуумът нищо няма да им навреди. Престанете да увъртате.

— По-добре се допитайте до майор Морган. Вакуумът с нищо няма да им навреди — взривната декомпресия обаче ще разруши електронните вериги.

Полковникът не беше специалист по бойни глави — той замълча за няколко минути. Джони продължи да работи.

— Дейлкуист — заговори отново Тауърс, — това е нагла лъжа. Направих справка с Морган. Разполагате с шестдесет секунди да си облечете костюма, ако все още не сте направили това. Ще вдигна вратата във въздуха.

— Не, няма да го направите — рече Джони. — Чували ли сте някога за „поздрава на мъртвеца“? — Сега да помисли за противотежест и да опъне тетивата.

— Е? Какво имате предвид?

— Приспособих номер седемнадесет за ръчно възпламеняване. Освен това обаче измайсторих и една играчка. Бомбата няма да избухне, докато опъвам един ремък, който държа в ръката си. Ала ако нещо се случи с мен — тя ще избухне! Вие се намирате на около петдесет стъпки от центъра на експлозията. Помислете си!

Последва кратко мълчание.

— Не ви вярвам.

— Така ли? Попитайте тогава Морган. Той ще ми повярва. Той може да го огледа внимателно с телевизионната камера. — Джони закрепи колана на космическия си костюм към края на метъра.

— Казахте, че камерата не работи.

— Излъгах ви. Този път ще ви го докажа. Накарайте Морган да ми се обади.

След малко се появи физиономията на майор Морган.

— Лейтенант Дейлкуист?

— Здравей, Гадино! Почакай за секунда! — изключително предпазливо Дейлкуист направи едно последно свързване, докато държеше надолу края на метъра. Все така внимателно той хвана здраво колана с другата си ръка, седна на пода, протегна ръка и включи телевизионната камера.

— Виждаш ли ме, Гадино?

— Виждам те — отвърна надуто Морган. — Що за глупост е това?

— Малка изненада, която измайсторих. — Той обясни действието на механизма, кои вериги е изключил, кои са били скъсени, как цялата тази набързо стъкмена механична серия се задействува.

Морган кимна.

— Само че ти блъфираш, Дейлкуист. Сигурен съм, че не си прекъснал верига „К“. На теб не ти стиска да се самовзривиш.