Робърт Хайнлайн: Далила и космическият строител

Обиколихме навсякъде, после отидохме в канцеларията и седнахме. Беше приятно и съвсем удобно за живеене — 1/3 „g“. Тайни триеше длани по дръжките на креслото и се ухили.

— Ще заключваме наказаните в Д-113.

— Като стана дума за заключване — рече мис Глория, влизайки в стаята, — мога ли да поговоря с вас, мистър Ларсен?

— Ъъ? Да, разбира се. Всъщност и аз исках да ви видя. Дължа ви извинение, мис Макнай. Бях…

— Оставете това — прекъсна го тя. — Вие бяхте много нервен. Искам да знам едно: докога ще продължавате с тази глупост да ме следвате по петите?

Той я изгледа внимателно.

— Още малко. Само докато пристигне вашият заместник.

— Така ли? Кой е профсъюзният отговорник тук?

— Един корабен механик на име Макандрюс. Но той не може да ви помогне. Вие сте член на персонала.

— Не и според длъжността, която заемам. Ще поговоря с него. Вие се отнасяте с предубеждение към мен и при това през извънработното ми време.

— Може и така да е, но ще се убедите, че имам това право. Законно погледнато, докато изпълнявам тази си длъжност, аз съм капитан на кораб. В космоса капитанът има широки пълномощия да показва предубеждение.

— Тогава трябва да ги използвате благоразумно.

Той се ухили.

— Нали ме упреквате, че правя точно това?

Профсъюзният отговорник не ни се обади, но мис Глория започна да прави каквото си иска. Веднага след смяната си тя се появи на кино с Далримпъл. Тайни си замина по средата, а представлението си го биваше „Лизистрата отива в града“ , предаване от Ню Йорк.

Когато се връщаше сама, той я спря, като се бе погрижил да присъствувам и аз.

— Хм… мис Макнай…

— Да?

— Смятам, че трябва да знаете, че ъъъ… Главният инспектор Далримпъл е женен мъж.

— Да не би да намеквате, че моето поведение е непристойно?

— Не, но…

— Тогава си гледайте работата! — преди той да успее да отговори, тя добави: — Може да се окаже интересно за вас това, че той ми разказа за вашите четири деца.

— Но… но аз дори не съм женен! — изломоти Тайни.

— Така ли? Още по-зле тогава!

Тя си отмина.

Тайни престана да я държи заключена в стаята, но й нареди да го уведомява всеки път, когато излиза. Непрекъснато я следваше по петите. Насмалко да му предложа да помоли Далримпъл да го отмени.

Много се изненадах обаче, когато той ми нареди да дам ход на заповедта й за уволнение. Бях съвсем сигурен, че той ще отмени тази заповед.

— На какво основание?

— Неподчинение.

Стоях безмълвен.

— Ами не желае да се подчинява на заповедите! — каза той.

— Тя си върши добре работата. Даваш й заповеди, каквито не би дал на никой от мъжете, заповеди, които никой мъж няма да изпълни.

— Не си ли съгласен с моите заповеди?

— Не в това е въпросът. Ти не можеш да докажеш обвинението си, Тайни.

— Добре, обвини я тогава, че е жена. Това аз мога да докажа.

Нищо не казах.

— Тате — добави той подмилкващо се, — ти знаеш как да я съчиниш. Без никаква лична неприязън към мис Макнай, а че от гледна точка на политиката и така нататъка се смята, че…

Написах заповедта и поверително я дадох на Хамънд. Радистите полагат клетва за опазване на служебна тайна, но не се изненадах, когато ме спря О’Конър, един от нашите най-добри арматуристи.

— Виж, Тате, вярно ли е, че Старецът уволнява Брукси?

— Кой Брукси?

— Брукси Макнай — тя ни каза да я наричаме Брукс. Вярно ли е?

Признах, че е вярно, после продължих, питайки се дали не трябваше да излъжа.

За пристигането на един кораб от Земята са необходими около четири часа. По време на смяната преди излитането на „Поул Стар“ със заместника на мис Глория на борда, контрольорът ми донесе две молби за напускане. Двама души не бяха нищо — средната ни бройка за всеки кораб бе по-висока. Час по-късно той се свърза с мен по веригата на груповите отговорници и ме помоли да отида в канцеларията на контрольорите. Намирах се на строежа, за да проверя една заварка по външния шев. Отказах му.

— Моля ви, мистър Уидърспун — замоли се той, — налага се да дойдете. — Когато някое от момчетата не се обръща към мен с „Тате“, работата е сериозна. Отидох.

Отвън, пред вратата му имаше опашка като при раздаване на пощата. Влязох и той им затвори вратата. Подаде ми цяла купчина молби за напускане.

— Какво по дяволите е това? — попитах аз.

— Има още няколко дузини, но не ми стигна времето да ги заведа.

В никоя от молбите не бе посочена причина — само „по собствено желание“.