Робърт Хайнлайн - Далила и космическият строител

— Тате — рече той, — дай да зарежем всичко и да довършим отделение Д-113.

— Готово — казах аз. Д-113 се намираше в неподвижната част.

— Ще построим херметична камера и ще я заредим с продоволствия за две седмици.

— Това ще промени разпределението на масата при въртенето — възразих аз.

— Ще я преизчисля през следващия период на затъмнение. След това ще разместя реактивните двигатели.

Когато Далримпъл научи за това, той направо връхлетя върху нас. Това означаваше закъснение в подготвянето на помещенията за даване под наем.

— За какво става въпрос?

Тайни вторачи поглед в него. Отношенията им напоследък бяха значително охладнели. Далримпъл си намираше поводи да търси мис Глория. Той трябваше да минава през канцеларията на Тайни, за да стигне до временното й жилище, и Тайни му бе казал накрая да излезе навън и да не се връща повече.

— Въпросът — започна Тайни бавно — е как да опънем малка палатка, в случай че къщата изгори.

— Какво имаш предвид?

— Да допуснем, че като включим реактивните двигатели, конструкцията се разпадне. Да не би да искаш да висим в космически костюми, докато случайно мине някой кораб?

— Това е глупаво. Натоварването е изчислено.

— Същото е казал и онзи, когато мостът паднал. Ще направим, както предлагам аз.

Далримпъл отмина като ураган.

Усилията на Тайни да държи Глория скрита бяха, така да се каже, жалки. На първо място най-важната работа на радиотехника беше по време на вахта да поправя вградените в костюмите радиопредаватели. По време на нейната смяна се получи наплив от подобни повреди. Направих някои размествания в смените и включих някои ремонти в сметките на момчетата — не говори за добро стопанисване, когато човек нарочно си счупи антената.

Имаше и други симптоми. Стана модно хората да се бръснат. В помещенията мъжете започнаха да носят ризи, а къпането дотолкова се увеличи, та си помислих, че ще трябва да построя още един воден дестилатор.

Дойде смяната, когато отделение Д-113 трябваше да бъде готово и реактивните двигатели преместени. Не се срамувам да си призная, че бях неспокоен. На всички работници бе наредено да напуснат помещенията и да си облекат костюмите. Те накацаха по гредите и зачакаха.

Всички хора в космически костюми си приличат — ние използвахме номера и цветни ленти на ръкава. Груповите отговорници имаха по две антени — една за честотата на строителната си група и една за веригата на отговорниците. При Тайни и мен втората антена се свързваше през центъра за свръзка и с честотите на всички групи.

Груповите отговорници бяха докладвали, че хората им са напуснали района на фойерверка и тъкмо се канех да дам сигнал на Тайни, когато в опасната зона се появи фигура, която се катереше по напречните греди. Без предпазно въже. Без лента на ръкава. С една антена.

Мис Глория, естествено. Тайни я измъкна от взривоопасната зона и я завърза със собственото си предпазно въже. Чух дрезгавия му глас в своя шлем.

— За каква се мислите? За регулировчик на движението ли?

И нейният глас:

— А вие какво очаквате, че ще направя? Да отлетя на някоя звезда ли?

— Казах ви да стоите настрана от строежа. Щом не можете да изпълнявате заповеди, ще ви заключа.

Доближих го, изключих радиото си и допрях шлем до неговия.

— Шефе! Шефе! — извиках аз. — Предаваш!

— О… — ахна той, изключи и допря шлема си до нейния.

Ние продължавахме да чуваме — тя не изключи.

„… Вижте какво, многознайко, излязох навън, защото изпратихте осигуряваща група да изгони всички навън…“ и „Откъде да знам това правило за предпазното въже?“… „Вие ме държите заключена“… и накрая: „Ще видим!“

Отмъкнах го настрани и казах на главния енергетик да продължава. След това забравихме караницата, защото наблюдавахме най-хубавите фойерверки, гледани някога, гигантско огнено колело, по което навсякъде избухваха ракети. Напълно беззвучно, на воля из космоса — но несравнимо красиви.

Експлозиите угаснаха и ето че жилищният сектор наистина се завъртя като маховик. Двамата с Тайни въздъхнахме с облекчение. След това всички влязохме вътре, за да си припомним усещането за тегло.

Беше странно като усещане. Влязох в асансьора и после слязох по осовата стълба и колкото повече наближавах външната част на сектора, толкова повече натежавах. Стана ми зле като при морска болест, също като първия път, когато изпитах безтегловността. Вървях с усилие, а прасците ми се схванаха.