Робърт Хайнлайн - Чудно хубаво е да се завърнеш у дома

Той отиде до телефона — не видеотелефон, а старомоден само с говор и повика представителството на Фондацията в Ню Йорк. Докато чакаше с приличащата на палка слушалка на ухото си, тя го попита:

— Ами ако не ни искат?

— Това и мен ме безпокои.

Те знаеха, че лунните компании само в редки случаи наемат отново лица, които веднъж са напуснали. Известно бе, че вторият път изпитът за физическа годност бе много по-труден.

— Ало… ало. Фондацията ли е? Мога ли да говоря с отдела за набиране на кадри?… Ало, не мога да включа моя екран. Този телефон е музеен експонат. Обажда се Макрей, физикохимик, договор № 1340729 и моята съпруга Джоузефин Макрей, № 1340730. Искаме да подновим договорите си… Да, ще почакам.

— Моли се, скъпи, моли се!

— Моля се… Как? Моето място е още вакантно? Отлично, отлично. А на съпругата ми? — той се заслуша с безпокойство. Джоу бе затаила дъх. След малко закри слушалката с ръка. — Хей, Джоу, твоето място е заето. Искат да знаят дали би се съгласила на първо време да започнеш работа като младши счетоводител?

— Отговори им с „да“!

— Съгласна е. Кога бихме могли да се явим на изпитите? Чудесно, благодаря. Довиждане.

Той окачи слушалката и се обърна към съпругата си.

— Изпитите за физическа и психическа годност — веднага щом поискаме, а професионалните временно се отлагат.

— Какво чакаме тогава?

— Нищо — отвърна той и набра номера на вертолетната служба в Норуок.

— Можете ли да ни закарате до Манхатън? Колко жалко, нямате радар ли?… Добре, добре. Довиждане — изсумтя той. — Всички таксита са се приземили заради времето. Ще се свържа с Ню Йорк и ще се опитам да взема модерно такси.

Двадесет минути по-късно те кацнаха на върха на кулата Хариман…

Психологът беше много сърдечен.

— Седнете — каза той — и ми разкажете за себе си.

Той ги предразположи към откровен разговор, като само кимаше от време на време.

— Ясно. Успяхте ли да поправите водопроводната инсталация?

— Да, беше оправена.

— Съчувствувам ви за болките в ходилата, мисис Макрей. И моите ходила изобщо не ми дават мира тук. Това е истинската причина, нали?

— О, не!

— Вижте, мисис Макрей…

— Наистина не е, уверявам ви. Искам да разговарям с хора, които разбират какво искам да кажа. Цялата ми беда е, че тъгувам по хората, които обичам. Искам да се върна у дома. А за да се върна, трябва да получа това назначение. Там ще се успокоя. Сигурна съм.

Лекарят изглеждаше замислен.

— А какъв е вашият случай, мистър Макрей?

— Приблизително същата история. Опитвах се да напиша книга, но не мога да работя. Тъгувам по дома си и искам да се върна отново там.

— Няма да е много трудно — усмихна се неочаквано Фелдмън.

— Искате да кажете, че сме одобрени, ако минем успешно изпита за физическа годност?

— Той не е от значение. Последната проверка на физическата ви годност е правена достатъчно скоро. Разбира се, ще трябва да отидете в Аризона за аклиматизация и карантина. Вероятно се питате защо това изглежда толкова лесно, когато би трябвало да е доста трудно. Много просто. Ние не искаме хора, които са поблазнени да се върнат от високото заплащане. Искаме хора, които ще бъдат щастливи и ще се задържат там възможно най-дълго. С две думи, необходими са ни хора, които мислят за Луна Сити като за свой роден дом. Сега, когато разбираме, че тъгувате за Луната, ние също ви искаме. — Той стана и им протегна ръка.

Когато се върнаха същата вечер в „Комодор“, Джоу бе осенена от една мисъл:

— Алън, мислиш ли, че пак ще можем да наемем нашия апартамент?

— Е, не зная. Ще трябва да изпратим радиограма на мис Стоун.

— Потърси я по видеофона, Алън. Можем да си го позволим.

— Добре. Ще я потърся.

Бяха им потребни десетина минути, за да влязат във връзка. Строгото изражение на мис Стоун поомекна, когато ги позна.

— Мис Стоун, ние се връщаме у дома!

Измина обичайната трисекундна пауза и след това:

— Да, зная. Съобщението пристигна преди двадесетина минути.

— О! Кажете, мис Стоун, свободен ли е старият ни апартамент?

— Аз го задържах. Знаех, че не след дълго пак ще се върнете. Добре дошли у дома, лунни хора!

Когато образът й изчезна от екрана, Джоу попита:

— Какво искаше да каже тя, Алън?

— Струва ми се, че въпросът с настаняването ни е вече разрешен.

— И аз така мисля… О, Алън, погледни! — тя се бе приближила до прозореца, носещите се плавно облаци току-що се бяха отдръпнали от Луната. Тя беше само на три дни и Морето на изобилието, този кичур от косата на тила на лейди Луна, беше осветен от линията на изгрева. В непосредствена близост от дясната страна на това огромно, тъмно „море“ се намираше малка точица, видима само от тяхното въображение — Луна Сити.