Робърт Хайнлайн - Чудно хубаво е да се завърнеш у дома

— … но това не може да бъде здравословно. Нашата климатична инсталация у дома непрекъснато се поврежда и от нея се разнасят чудовищни миризми. Просто не се издържа, драги мои. Само като си помисли човек, че не могат да направят такова просто малко съоръжение като климатичната инсталация, така че да… макар че вие, естествено, очаквате то да произвежда и изкуствена храна…

— Мисис Епълбай…

— Да, докторе? Какво казахте? Само не ми…

— Мисис Епълбай — рече отчаяно Макрей, — заводът в Луна Сити представлява хидропонна ферма, резервоари с живи растения, зеленина. Тези растения поглъщат въглеродния двуокис от въздуха и му връщат кислород.

— Но… съвсем сигурен ли сте, докторе? Убедена съм, че Ема ми бе казала…

— Съвсем сигурен.

— Добре… Нямам претенции да разбирам тези неща. Аз съм артистичен тип. Бедният Хърбърт често казваше… Хърбърт беше бащата на Ема… беше просто погълнат от инженерната си работа, макар че аз винаги се грижех да слуша хубава музика и да следи прегледите на най-добрите книги. Страхувам се, че Ема е тръгнала по неговите стъпки. Много искам тя да се откаже от глупавата си работа, с която се е захванала. Едва ли е подходяща за жена. Как мислите вие, мисис Макрей? Всичките тези атоми, безполови същества и най-различни неща, които се носят из въздуха… Прочетох за всичко това в колоната „Наука за всички“ в…

— Тя е много добра в професията си и изглежда тази работа й харесва.

— Да, така предполагам. Важното е да бъдеш доволен от работата си, колкото и да е глупава. Но аз се тревожа за детето, погребано далеч от цивилизацията. Без човек с нейните вкусове и разбирания, с когото да разговаря, без театри, без културен живот, без общество…

— В Луна Сити има стерео-видеозаписи на всяко добро представление в Бродуей — в гласа на Джоу се почувствува леко раздразнение.

— О! Наистина ли? Но това не е като да отидеш на театър, мила моя, липсва обществото на благородната публика. Когато бях момиче, моите родители…

— Часът е един — намеси се Алън с висок глас. — Ти вече обядва ли, мила?

Мисис Епълбай рязко стана.

— О, небеса! Аз просто трябва да хвърча! Моята модистка е цял тиранин, но е гениална. Трябва да ти дам адреса й. Беше очарователно, мили мои, и просто не мога да се отблагодаря за всичко, което ми разказахте за моята бедна дъщеричка. Бих желала да е разумна като вас двамата. Тя знае, че съм готова винаги да ги осигуря с дом, ако постъпят като вас. Идвайте ми често на гости. Обичам да разговарям с хора, живели на Луната.

— В Луната.

— Това ме кара да се чувствувам по-близо до моята скъпа. Засега довиждане.

— Алън, нуждая се от нещо за пиене — каза Джоу, като заключваше вратата.

— И аз също.

Джоу съкрати пазаруването си — беше твърде уморително. Около четири часа те вече се разхождаха из Централния парк и се наслаждаваха на есенния пейзаж и ленивото клоп-клоп на конските копита. Вертолетите, гълъбите и белите дири, оставяни в небето от ракетите, представляваха сцена идилична по своята красота и спокойствие, Джоу преглътна бучката, заседнала в гърлото й, и прошепна:

— Алън, не е ли прекрасно?

— Да, разбира се. Чудно хубаво е да се завърнеш у дома! Кажи, забеляза ли, че пак са разкопали Четиридесет и втора улица?

Като се прибраха в стаята си, Джоу се строполи на леглото, докато Алън си събуваше обувките. Той седна и започна да си разтрива ходилата.

— Имам намерение цялата вечер да ходя бос — отбеляза той. — Боже, колко ме болят ходилата!

— Моите също. Но нали ще ходим при баща ти, скъпи?

— А? О, по дяволите, бях забравил. Джоу, какво те прихваща? Обади му се и отложи посещението. Та ние сме още полумъртви от пътуването.

— Но, Алън, той е поканил много твои приятели.

— Гръм и мълния! Аз нямам никакви истински приятели в Ню Йорк. Отложи го за следващата седмица.

— Следващата седмица… хм… Виж какво, Алън, нека още утре заминем за село. — Родителите на Джоу й бяха оставили едно местенце в Кънектикът, някаква западнала ферма.

— Мислех, че първите две седмици ще искаш да се отдадеш на театър и музика. Защо е тази внезапна промяна?

— Ще ти покажа. — Тя отиде до прозореца, отворен още от обяд. — Погледни този перваз — тя изписа инициалите си в праха. — Алън, този град е мръсен.

— Не можеш да очакваш десет милиона души да не вдигат прах.

— Но този боклук отива в дробовете ни. Какво е станало със законите, контролиращи смога?

— Това не е смог, а обикновена градска мръсотия.