Робърт Хайнлайн - Чудно хубаво е да се завърнеш у дома

Джоу изписка и ги дръпна отново.

— Не прави това!

— Защо!

— Послушното голямо момче на мама ще стане и ще затвори прозореца, а мама през това време ще остане под завивките.

— Добре, така да бъде.

Сега той вървеше по-леко от предишната вечер, но нямаше да е зле да се върне пак в леглото. Щом си легна, пред погледа му попадна телефонът.

— Обслужване по стаите!

— Какво ще поръчате! — запита в отговор един нежен контраалт.

— Портокалов сок и кафе за двама, по-силничко, шест не много препържени яйца и препечени филии. Изпратете също по един „Таймс“ и „Сатърди Ивнинг Пост“.

— Ще бъдете обслужени след десет минути.

— Благодаря.

Механизмът за доставка на поръчките иззвъня, докато той се бръснеше. Пое поръчката и сервира закуската на Джоу в леглото. След като закусиха, той остави настрани вестника и каза:

— Няма ли да оставиш най-сетне това списание?

— С удоволствие. Проклетото списание е толкова голямо и тежко, че едва го държа.

— Какво ли щеше да бъде, ако ти бяха изпратили постоянното издание от Луна Сити. Цената му щеше да е осем или девет пъти по-висока.

— Не ставай глупак. Какво си си наумил?

— Какво ще кажеш да се измъкнем от застоялия въздух на това гнезденце и да отидем да си купим дрехи?

— Оооох! Не! Няма да прекрача прага, облечена в този лунен костюм.

— Страхуваш се да не се зазяпват по тебе ли? Да не си решила да кокетничиш на тези години?

— Не, господи. Просто отказвам да излагам тялото си на хладния въздух, облечена само с шест унции найлон и чифт сандали. Първо искам някакви топли дрехи. — Тя придърпа завивките още по-нагоре.

— Идеалната жена-изследовател. Да не искаш да ни изпратят и шивачи в стаята?

— Не можем да си позволим това. Виж какво, ти и бездруго излизаш. Купи ми само някаква стара дрипа, стига да е топла.

— И друг път съм се опитвал да пазарувам вместо теб — заинати се Алън.

— Само този път, моля те! Изтичай до Сакс и ми купи една всекидневна синя вълнена рокля, десети номер и чифт найлонови чорапи.

— Добре де, добре.

— Ето това се казва сладур. Аз също няма да бездействувам. Имам километричен списък на хора, на които съм обещала да позвъня, да потърся или с които да обядвам.

Алън купи дрехи първо за себе си. Късите му панталони и фланелката топлеха колкото сламена шапка в снежна буря. Времето не беше толкова студено, а на слънце — дори приятно, но за човек, привикнал на температура не по-ниска от седемдесет и два градуса по Фаренхайт 1 1 Около 40°С. Б.пр. , беше направо студено. Стараеше се да върви под земята или под покритата част на Пето авеню.

Подозираше, че му бяха продали неподходящи дрехи, в които изглеждаше груб и недодялан, но бяха топли. Бяха и тежки. Тежестта усилваше болката в гърдите и го принуждаваше да се движи още по-несигурно. Питаше се колко ли време ще му е необходимо, за да свикне със земното притегляне.

Една майчински настроена продавачка се погрижи за поръчката на Джоу и му продаде в добавка една топла пелерина. Той се отправи обратно към хотела, като се препъваше под тежестта на пакетите и напразно се опитваше да спре такси. Всички бяха така забързани! За малко да го събори някакъв юноша, който каза: „Отваряй си зъркелите, ковашки мех!“ и бързо отмина, преди Алън да успее да отговори. Прибра се с болки по цялото тяло и с мисълта за една гореща баня! Но тя така и му се размина — Джоу имаше посетителка.

— Мисис Епълбай, това е съпругът ми. Алън, това е майката на Ема Крейл.

— О, здравейте, докторе… или май трябва да кажа професоре?

— Просто мистър…

— … Когато чух, че сте в града, не се стърпях да дойда и науча всичко за моята бедна дъщеричка. Как е тя? Отслабнала ли е? Изглежда ли добре? Тези модерни момичета — колко пъти само съм й казвала, че трябва да излиза — аз се разхождам в парка всеки ден и вижте ме! Тя ми изпрати снимка, тук някъде е. Поне така ми се струва. Никак не изглежда добре, като недохранена. Тази изкуствена храна…

— Тя не яде изкуствена храна, мисис Епълбай.

— … трябва да е напълно невъзможно, сигурна съм. Да не говорим за вкуса. Какво казахте?

— Дъщеря ви не яде изкуствена храна — повтори Алън. — В Луна Сити имаме в изобилие пресни плодове и зеленчуци. Отглеждат се в завод, оборудван с климатична инсталация.

— Точно това казвам и аз. Признавам, че не мога да разбера как точно получавате храна на Луната с помощта на някакви си машинарии с климатична инсталация…

— В Луната, мисис Епълбай.