Омар Хайям - Рубайят

Където и да си, край теб стои сурова
съдбата — за живот или за смърт готова;
макар че може тя да ти предложи мед,
не бързай да ядеш — примесен е с отрова.

Върти се колелото. И няма път по-лек.
И колко много рани забива в теб човек!
И колко много устни и пухкави къдрици
дълбоко под земята прибира Той навек.

Дойдох, но що ли взе за мен светът в замяна?
Ще се стопя? А той дали ще сети рана?
О, ако можеш ти да обясниш, защо,
от прах изваян сам, отново прах ще стана?

Под този небосвод — светът е скръб и мъка.
Ще се смили ли Той? — Щом легнем във сандъка!
О, неродени! Вие, да знаехте скръбта ни,
едва ли бихте спрели на раждането в лъка!

О, този кръговрат, без жалост и покой!
Неразрешени дни стоят пред нас безброй:
но някому в сърцето едва отворил рана,
и вече нова рана за него готви Той.

Да бях свободен аз до своито дъно чак
и власт да имах аз над този звезден мрак —
не щях да се родя ей тука, на земята,
та после сред прахта да се завръщам пак.

И бог, и аз — с едни желания несходни.
Ах, моите мечти не са богоугодни.
Макар да е добър, от грехове не може
да ме запази той — усилия безплодни!

По-сърдечно сипвай, орис, ти мой винораздавач!
Без лъжи, без скръб и завист някъде ще падна в здрач
Не разливай покрай мене, аз самия съм готов
да отлея част от моя, част от твоя горък плач.

Да би зависело от нас, едва ли бихме спрели тук.
А щом сме спрели, то кога ще отзвъним като капчук?
Навярно беше по-добре да не познавахме земята?
И да не стенеше от нас поне един-едничък звук.

Вина за туй, че ти не знаеш миг покой,
че мъките над теб се сипят като зной —
безпомощен и слаб — ти не търси във свода:
дори от теб е по-безсилен той.

И този свод е гръб предвечен на живота,
Джейхун — безброй сълзи пролени под хомота,
Ад-искри от главня на безизходна мъка,
Рай-радост — миг към нашата голгота!

Макар че тази страст е забранил корана,
макар че тя горчи в разцъфналата кана —
с любимата да съм! Не току-тъй се казва:
„Стреми се към това, което е в забрана.“

От рая ли съм аз, или съм целия от ада —
не мисли за това душата ми нерада.
Любимата е с мен и песенното вино,
а туй за теб е, знам — задгробната награда.

Тревата, погледни, разкъсала калта
край ручея звънлив — каква е красота!
По-леко стъпвай ти, че може да расте
на много хубавици от прахта.

Наливай вино, брат! Пулсира силна гръд;
минават ден и нощ, но близък е върхът
на щастието. Дай! Не е ли миг случаен
това, което ти наричаш земен път?

А вчера вечер, сякаш по неволя,
в грънчарницата стъпих в странна роля.
„Кой тук е купувачът? — викна глинен съд —
Кой — продавачът, кой — грънчарят, моля?“

Когато отзвъни последният ми час,
когато като стон замлъкне моят глас,
от мойта пепел да изваят чаша —
напълнена докрай, — ще оживея аз.

И все пак с тоя свят човек ще се прости,
а за какво тогаз скръбта да ни гнети!
Пий! Твойте дни, понесени към края,
не е ли по-добре да пропилееш ти?

Без вино и любов не мога… да преживея нито ден,
да знаеш колко ми е трудно, ако не съм опиянен!
Но близък е денят, когато аз няма да намеря сили
да вдигна чашата червена, сърдечно сложена пред мен.

Не трябва, не тъжи, не падай в остра злост ти!
На тоя свят не сме дошли на гости.
Дори луната, виж, е станала по-бледа
от тези гладни дни, от тези дълги пости.

Какво е твойта плът, Хайям? В степта опъната палатка,
където като шах духът е влязъл за почивка кратка.
Той утре ще потегли пак необясним и сам по пътя
и злият стар слуга — смъртта, ще срине твоя дом-загадка.

Изстива мойта кръв, със смях или със злоба,
към своя край върви на много устни роба!
Отишлият далеч — не знае път назад,
тъй както аз не знам къде ме чака гроба.

На този свят съм в плен — това за мен е ясно:
и всичко към пръстта ме тласка всекичасно.
Ни друг, ни този свят не съумях да видя —
а толкоз своя ум напрягах, все напразно.