Омар Хайям - Рубайят

С приятели се радвай, докато си млад;
изпий, изпий до дъно чашата си, брат!
Ако земята е била с вода залята,
защо да не потънем в този винен свят?

Мой винен съд, аз знам — и теб е гряла нощем любовта.
И теб, както и мен, е мамел на къдри вечерни цвета.
А тази дръжка като гривна, до гърлото стаила дъх,
е твоята ръка, обвита на милата върху гръдта.

Грънчарю, ти ме удивляваш с това, че имаш дух
да месиш глината жестоко, към мъките й глух —
нали ей тази кал трептяща — плът ненаситна е била.
догдето жизнения огън не я е смлял на прах и пух.

Уви, не е безкрайно дълго на дните бялото платно,
да преживееш без любима и вино — грях е страшен, но
защо ли за света да мислим дали е стар, или е млад:
щом трябва да умрем — не е ли за всички всичко все едно.

Живей — в ръцете си с цветя и чаша вдъхновена:
пий в любовта и забрави за цялата вселена,
додето вихърът свиреп не те за миг прекърши,
като листенцата на гюл, за ден наметка тленна.

С въпроси пълен е светът — но кой ще отговори?
През младостта не се мъчи със фауни и флори.
Тук с виното си сътвори сам рая, че в небето —
я спреш пред него, я не спреш — но кой ще ти отвори!

О, ако можеше да взема… с мен моя стих неназован,
една със вино пълна кана и хляб — във топлата си длан,
така бих поживял със тебе, далеч в пустинните земи,
че може би ще ни завиди дори най-ситият султан.

Любима, тъй те е изваял небесноръкият грънчар,
че ако я сравня със тебе, луната няма капка чар.
И нека други да се кичат за своя мимолетен празник,
със себе си да украсяваш, ти притежаваш чуден дар.

Любимата — любов и мъка, от страстите прекършен дъб!
сама въвлечена сред тези сърдечни пламъци и скръб.
Уви, дали да се надявам на близък смях и изцеление,
когато боледува тежко моя единствен лекар скъп.

Без виночерпец и без вино денят двояк е пуст.
Без твоите звънливи флейти мигът, Ирак, е пуст;
и тъй година след година, разбирам тъжно-мълчалив,
че всеки дух несгрят с усмивка и поглед драг — е пуст.

Към празнословието свято не се стреми от суета,
целувай и не отминавай уханието на плътта.
Додето твойта кръв гореща не е пролята от съдбата —
наливай в чашата си тихо на гроздовия сок кръвта.

Помилуй, господи, сърцето изпепелено в любовта,
и този огън неугаснал в развалиннте на гръдта,
и моите нозе, които към кръчмата ме носят пак,
и моите ръце, що търсят на чашата ми сладостта.

Приятели, ей тази чаша е извор на течащ рубин,
а силата му е сърдечен и неотменен властелин.
И виното искри в кристала на радостта като сълзи,
пролени някога от мъка, сред спомена на мрака син.

Да се поддаваш на тъгата си — е грях. Не влизай в тази пустош,
додето не прелистиш книгата на всички погледи и устни.
Живей сред радостта и влюбено наливай пламналата чаша:
преди мига да хванеш здравата — мисли го вече за изпуснат.

За влюбените, пълен с рози, блести светът полуокръжен
и лее в пролетното утро — де цветове, де мирис ръжен.
Сега е чуден ден. Наливай! Да пием пак. А твойте думи
за идващия студ не казвай: ще ме направят страшно тъжен.

Попитах мойта чаша, във нея впил уста:
„Какво ще стане с мене, щом спре при мен смъртта?“
И устни в устни впили, така ми отговори:
„Пий! Няма да се върнеш отново на света!“

Не ще попаднем ний отново в тоя свят,
навек не ще ни радва ни чаша, нито брат.
Старай се да живееш в мига летящ така, че
да не изпиташ мъка, обърнал се назад.

Дори китайската принцеса стои пред теб на колене;
ти си по-нежна от жасмина, по-хубава не знам: поне
да не погледна вчера с трепет на Вавилон горкия шах,
че грабна, сякаш за минута, и цар, и пешки, и коне.

Защо ли трябва да се плаша? Когато дойде моят час,
смъртта в лицето ще погледна само за миг, а после — мраз.
И струва ли си да се жали, че някакъв си куп месо
и кръв, и кости — са отплували на дните с краткия талаз.

Закон: да се не пие вино, ако се пие — ред най-строг:
кога, с кого и колко чаши, богат ли си или убог.
Щом съществуват всички тези закономъдри уговорки,
да пием — просто значи мъдрост, а не, че си роден с порок.