Омар Хайям: Рубайят

Аз пия, но ни ден не съм във тежест ваша;
жадувам — за какво? За винената чаша!
Да, ще почитам виното до свойта смърт,
за жалките си дни да мисли богаташа.

От пролетния дъжд не стана по-студено;
градината изгря и славеят смутено
зашепна доверчиво на розата безцветна:
„Красавице, докрай пий виното червено!“

За това, че пием денонощно и звъни щастливият ни глас,
за това, че с най-голяма почит вземаме ний чашата-елмаз,
ти не ни кори, хитрец притворен: виното е нашата любов
и две устни като два рубина падат неусетно върху нас.

Ти си тъжен? От хашиша запали, ще бъде в ред;
каната изпий додъно — миг ти пяма да си клет.
Но, уви, суфи ти стана! Нито вино, ни хашиш.
Погризи чакъл тогава — ето ти от мен съвет.

Уви, от мъдреци аз не познах облага
и само пред глупци съдбата радост слага.
По-ласкава да е към мен, сипи догоре
на гроздовия сок живителната влага!

Превъртат ни годините на шиш:
повеселиш се миг и трябва да вървиш
към края, затова, приятелю, ни дума —
дай виното, и пак в очите й се виж!

Опиянен и млад, пред поглед мил, възвишен,
под ласки на ръце върви по път всевишен!
Със кана подир кана, велик или пък нищ,
пожара си гаси, дори шейсетгодишен.

Молитва ли? Избрах си друга страст,
потънал съм в безпътната й власт.
И като глинен съд протегнал шия,
сам шията на каната прегръщам аз.

Пари, високи служби… грижи, боже мой,
не знае смях и радост хорският безброй.
А кой би предположил колко злоба крие
към този, който няма нито камък свой!

Ах, умните доят овена — не знам измислица по-лоша,
а скудоумните живеят сред блясъците на разкоша,
сред блясъците… тези, дето са празни като мойта чаша —
и тъй, поне за малко мъдрост, не дават даже два-три гроша.

О, син на четири стихии, необясним и плах,
пристигай като кръв, изчезвай като прах!
Ти си човек и звяр, бял ангел и зъл дух;
май всичко във тесто, замесено със страх.

С молитва, с пост си мислех горд, че може
към теб да се намери пътя, боже.
Но някакъв бедняк, решил да се пречисти,
потегли с чаша към светото ложе.

Макар че бог да пием забрани,
не се минава ден без вино и жени;
излей върху пръстта една червена капка,
а чашата след туй горещо целуни!

И нека съм за теб пияница най-черен,
аз зная, че не съм съвсем закономерен —
ах, истина, лъжа — каква е тук цената,
щом всеки ден и нощ на себе си съм верен.

Ще се опия тъй, че мойта пръст
на вино ще дъхти околовръст.
И ако някой правоверен мине,
ще види закъснялата ми мъст.

Предайте на Хайям привет от мен
и тъй кажете, ако е смутен:
„Не съм отричал виното, та кой ли
умник ще се преструва на овен!“

За вечност и за тлен дочувам шепот в хор,
един се е родил, а друг е вече тор.
Но кой със виното ще се сравни случайно
пред неговия цвят затихва всеки спор.

Аз знам, че в тоя свят добро и зло,
и чудното грънчарско колело
в забрава ще потънат… Но тогава
що значат скръб, и радост, и тегло?

Не се страхувай миг, Хайям, че ще заслужиш лоша слава,
че само пъкления ад за твоето сърце остава.
Тоз, който не е съгрешил, едва ли ще дочака прошка!
На грешниците само, знай, понякога им се прощава.

Ние пием не затуй, че често под свода звездосин тъжим,
дори на нощите елея за нас остана като дим.
Ний само искаме за малко от кожата си да излезем
и затова към механата с такава жажда се стремим.

Към мен се втурна ти, понесен с урагана, боже,
и виното разля, събори мойта кана, боже!
Аз пия ден и нощ, а ти твориш безчинства!
Срази ме с гръм, ако не си с душа пияна, боже!

Стани! Разсъмна утрото навън, Саки!
Наливай пурпурния сок без сън, Саки!
Додето черепа ми не е станал чаша,
да пее мойта чаша като звън, Саки!

Мета с мустаците си механата — безбожен еретик,
единствено на себе си душата остава май длъжник.
Светът да рухне, във съня си опиянен ще промърморя:
„Търкулнало се е по небесата зърно ечемик…“