Омар Хайям: Рубайят

Зелен и слънчев рай, додето поглед стига:
довчерашният ад високо се издига.
На райската трева до теб от край до край
чети на устните разтворената книга.

Където розов цвят изгаря в светлина,
попили са в пръстта безбройни имена;
а всеки син листец на нежна темеиуга
в ония дни е бил луничка на жена.

Когато бях младеж, твърдях, че всички тайни
на дните съм разкрил. Ах, глупости безкрайни!
Сега разбирам аз, че нищо не разбирам,
че моя път бе пуст като среднощни чайни.

Унило върху нас се спуска есента
и литнаха на път узрелите листа.
Пий! Някога за туй един мъдрец е казал,
че само с вино можем да победим скръбта.

Съмнение-змия разкъсва мойта гръд,
но, мили мой, до мен бъди дори отвъд!
На дъното остана от вчерашното вино,
а колко дни напред остана моя път?

Чак до Сатурн успях да долетя,
отворих с мъка не една врата
и разгадах аз всичките загадки
освен една — защо съм на света!

Дойде часът. Сега склопи очи —
и нека твойта арфа зазвучи
над други чаши и над други устни,
от чийто мед се сам отдалечи.

На младини, под пламналия шатър,
аз знанията трупах като злато
и що накрая тъжен проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

Кълни в небитието моят глас,
в скръбта душата ми бе само с власт.
Днес вятър питам: „Де е по земята
прахът, във който се превърнах аз?“

Джамшидовата чаша по света
с години търсех сам… Преди смъртта
един мъдрец ми каза, че напразно
съм се трудил — в душата ми е тя.

Дойде и моят разярен порой;
загивам сред вълните, боже мой?
Вълшебна чаша бях, но тя се счупи;
бях факел аз, но в миг угасна той.

Приятели, когато с весел смях
приседнете край масата без страх,
спомнете си за мен и обърнете чаша
на мястото, където аз седях.

Но где сте вий? Къде са ваште дни?
Защо под свода вече не звъни
гласът на вашата любима песен:
жени и вино, вино и жени!

Дочетена е, свърши вече на дните книгата комай!
Смехът на виното угасна, тъй както гасне месец май.
О, птица-младост, за какво ли от нас отлитна толкоз бързо,
навела поглед към цветята, към мойто щастие… И — край.

За сбогом искам само чаша — от близки или от врази!
С рубина си тя ще обагри пролените от мен сълзи.
Щом аз умра, с червено вино измийте мъртвото ми тяло
и го сложете сред ковчега на ароматните лози.

И още: моята могила сравнете до земята чак —
на простата човешка скромност да бъде тя безсмъртен знак.
А във грънчарницата после от моя прах, замесен с вино,
за каната винопитейна измайсторете похлупак.

А ако някой пожелае на дните в хаоса голям
да ме прелее с чаша вино, да постои до гроба ням,
сред гробници и пантеони да ме не търси натъжено —
край прага на самата кръчма лежи безпаметен Хайям.