Омар Хайям - Рубайят

С жени красиви само можеш да кажеш, че живееш в рай,
и чаша пурпурна когато пред устните ти засияй.
Жени и вино! Мигар трябва, ако поне си с малко ум,
от тях да бягаш и да чакаш единствения земен край?

Не говорете: „След смъртта си ще видиш най-голям разкош,
жени и вино, мед ухаен и извор, бликащ ден и нощ.“
Прекрасно! Но сега налейте глиноизваяната чаша,
че е по-скъп от всеки кредит дори последния ми грош.

В часа, когато теменужна край теб земята разцъфти
и вятър утринен внезапно сред пролетния кът влети,
блажен е този, който пие от виното на любовта
и после чашата разбие до нежнодишащи гърди.

Пиянски глас в съня си чух да пее:
„Безпътни влюбени, станете, слънце грее!
По-скоро напълнете мойта чаша,
че чашата на дните ще прелее.“

Ах, колко пъти, ставайки от сън,
край виното минавах като звън,
но, господи, сега не давам клетва,
когато пролетта цъфти навън.

„По-малко вино пий — дочувам глас греховен, —
затуй, че пиеш ти, какво съм аз виновен?“
Виновно е лицето на моята любима:
без вино как да спра пред взора й чаровен!

Как радва любовта, по-хубав лик не знам,
и колко бих шептял, но сякаш че съм ням!
О, боже, що сторих? От жажда аз се мъча,
а покрай мен тече сребрист поток голям.

И докога ще бъдем на дните сред пелина?
Кой господ ни отрежда миг… или година?
Момче, тогава бързо наливай мойта чаша,
додето не си станал в грънчарницата глина!

Наливай ти, макар че изглеждаш уморен, но
в една-едничка чаша лежи светът блажено.
Наливай, братко, бързо! Измислица е всичко,
и твоят дял, и моето сърце опечалено.

Пий, нищо, че и тебе ще сложат в гроба тесен.
Без близък ще е дълъг сънят ти поднебесен.
Две думи само искам сега да ти пошепна:
„Цъфтялото напролет не цъфва пак наесен.“

Бъди Джемхур! И бог! Най-силният човек!
И Аристотел ти бъди на своя век!
Все по-редовно пий! Един е краят — гроба, —
където сам Бахрам затрупан спи навек.

И всички, дето бяха спрели тук,
на господ и на мъките напук —
до чашите допряха жадни устни
и някъде потънаха без звук.

Сърнета тичат и лъвица дреме там,
където нощем е гулял с жени Бахрам —
велик ловец, в степта убивал зверовете,
той мирно спи сега, от смърт настигнат сам.

Човече, ти позна света, но тоя свят зелен е нищо.
Това, което знаеш ти или дочу смутен, е нищо.
И равносметката — живял цял век сред родната си къща
или пък цялата земя видял блажен, е нищо.

Дори да преживееш три века на света,
все пак настъпва ден — да легнеш във пръстта.
Бъди ти падишах или пък сиромах —
цената е еднаква: не знае сан смъртта.

От този миг, когато беше конят небесен оседлан,
а горе пламнаха звездите над синята среднощна длан —
бе всичко, всичко предрешено в съдилището там предвечно
и няма за какво да бъдем виновни в своя миг желан.

Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото, брат, е просто суета.

Ти пиещите не кори! Такъв е пая,
от господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали „не пия капка“ —
къде по-глупави неща за тебе зная.

Искри препълнената кана със виното, за мен отрада;
не се нуждае тя от книги свещени, за да е с наслада:
от виното съм цял просмукан, а сух остава лицемера,
но не за мене, а за него е страшен пламъка на ада.

Аз не познах покой в най-радостния кът.
От стонове и скръб слабее мойта гръд.
Защо дойдох в света — без мене ли, със мен ли
все тъй се движи той по своя таен път.

За своето пиянство няма да съм съден:
тъй господ е решил за моя свят оскъден.
Ако ли спра да пия, навярно много мъка
ще види той от мене — и трезв, и безразсъден.

Продума шейха на безпътната: „И през нощта,
и през деня си ти отдадена на любовта!“
На туй: „Да, прав си ти, но ти такъв ли си,
какъвто си пред хората?“ — отвърна тя.