61
Един Телец между звездите се носи мълчалив и плах,
а друг на своя гръб поддържа земята, да не стане прах.
А между тези две телета — под облаци и под звезди —
безброй магарета смирени пасе замислено Аллах!
62
Тоя стар дворец отдавна до небето стигал чак.
Много царски устни помнел беломраморният праг.
Но сега в развалините кукувица долетя.
И закука: ку-ку — ку-ку… где е, где е, где е пак?
63
Затова, че не говоря, нямам никаква вина.
Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена:
знам достатъчно и точно на тълпата същността,
та пред нея да разкрия цялата си светлина.
64
Пред глупци и пред невежи — нито смях и ни сълзи,
бисерът на твойта мисъл нека нищо не грози,
скъп на думите и често — със мълчание богат:
през мечтите влез, но тихо ключовете запази!
65
Спри пред моите заслуги, всичко точно пресметни;
но, за бога, греховете мимоходом пропусни —
вятърът им да раздуха огъня на ада чер,
за праха там на пророка — по-добре си отмини.
66
Миг на вино и на песни сит — ми е безкрайно драг,
звук на арфа, над тъгата свит — ми е е безкрайно драг,
лицемер, непил до дъно от червената утеха,
някъде зад планините скрит — ми е безкрайно драг.
67
И отляво, и отдясно ми шептят: не пий, Хайям!
Сокът лозов е отрова, виното е враг голям.
Виното е враг… Тогава на лозата пий кръвта,
вража кръв да пием учи тъй самият наш Ислям.
68
Влизам в тъмната джамия. Полунощ, е. Нито звук.
Не от жажда, не от чудо, не с молба пристигнах тук…
Някога килим от нея като богомолец свих,
ала извехтя килима — и ми трябва вече друг.
69
И предразсъдъци. И догми. А нашият живот е прост:
защо ли искат да поставят земята върху мъртва ос!
Творци на вкаменени норми… Ти пий до дъно, а на тях,
там, за безплодните им мисли, дай сухия и кисел грозд.
70
И ето чашата! Едва ли съм срещал нейде съд по-драг.
По кръглите й устни мами неотразим съдбовен знак
Но хвърлена върху земята в миг от небесния грънчар,
създал я някога — горката, ще се превърне в глина пак.
71
Не се заричай да не пиеш карминения гроздов сок.
С това ще се смириш ненужно, че жребият ти е жесток.
Ридаят славеи далече, разцъфват розите в нощта…
Дали сега е най-уместно да се кълнем в самия бог?
72
Отлитат час след час, след пролет — пролетта.
Не се разделяй ти за миг със песента
и виното! Нали по-висше благо няма —
докрай раздухай сам на огъня жарта.
73
О, боже, ти си милосърден и милостта ти е отрада,
ала защо ли ти накара край рая дявола да страда?
Великодушен си към мен, покорния. Но е излишно.
Такъв ще си, когато имаш към непокорния пощада.
74
На битието колелото върти изкусният грънчар,
дълбоко съхранил за всички неповторимия си дар:
щом в своите ръце усети калта на бъдешата чаша —
запалва в нея на сърцето неугасимия пожар.
75
Дошли сме — откъде? И накъде вървим?
Чий разум ни държи? — За нас недостижим.
Безброй души кристални под обръча на свода
изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим?
76
Отиде си денят като ветрец ухаен
от нашия живот, премина в друг — безкраен.
Но докато съм жив, не ще се разтревожа
за миналия ден, за утрешния — таен.
77
Омръзнаха ми хитреците, непоносимо ми тежи!
О, виночерпецо, наливай! И ако можеш — заложи
пред чекмеджето на кръчмаря молитвения ми килим;
не само на слова аз мразя дълбоко — святите лъжи.
78
Благоговейно и смирено прелистват по света корана,
но как се той чете? Случайно и не със радост замечтана.
А теб, мой стих, узрял лукаво по устните на тази чаша —
през вечерите препрочитат, четат през дните — сутрин рано.
79
Пий! Мъката на твоя ден навред е вездесъща.
Върти се шеметен светът по орбита могъща.
Все някога прахът ни свят ще се превърне в тухли
и някой сиромах от тях ще си направи къща.
80
От виното да се откажа, боже мой,
та туй е все едно да се предам без бой.
Как мога да се кланям на исляма —
щом най-прекрасното ми забранява той?
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу