Омар Хайям - Рубайят

И нека да си изживял без мъка свойте дни — а после?
Да се завърже твоя кръг сред песни и жени — а после?
Бъди от щастие блажен над сто примамливи години
и още толкова по сто под свода премини — а после?

Къс минало — небитието — в зародиша си пазя сух.
С жаравата на черна мъка е пълен моя мрачен дух.
Подобно вятър из пустиня, от бряг до бряг, от свят до свят,
се нося: прах бил вчера, Хайям — пък днес, а утре — пух.

Не се привързвай! Нека никой да не познае твоя кръг,
по-настрана, сега е време да бъдеш хладен като сняг.
Открий очите си и взри се в най-близкия за теб човек —
и ще се ужасиш, намерил най-непознатия си враг.

В света — пристанище случайно, развяло моя флаг сребрист —
се вглеждах дълго и те търсех под свода опнат като лист,
и що? Лице аз не намерих, по-слънчево от твоя лик,
и тяло на жена, по-стройна от твойто тяло-кипарис.

Върти ни тоя свят на смени, гнети ни в кръг ожесточен,
до невъзможност пълен с мъки, от светли радости лишен.
Блажен е гостът, бил за кратко сред него и поел на път,
а недошлият на земята е още много по-блажен.

Горчив или пък сладък — кратък за нас остава тоя свят.
Умреш ли — няма капка смисъл, че бил си в Балх или в Багдад.
Пий вино, че след теб и мен безкрайно сърпа на луната
ще мре и пак ще се възражда по своя вечен кръговрат.

Е, стига, не мисли иапразно, че нито миг не си щастлив.
И нужно ли е все да тичаш сред радостите мълчалив!
Налей ми чашата! По-скоро, винопродавецо, не знам
ей този въздух, дето вдъхвам, дали ще го издъхна жив.

Откак Венера мълчаливо в нощта земята озарява,
кой знае по-изящен блясък от непостигнатата слава
на виното! Сега ви питам: какво винарят ще си купи
по-драгоценно от рубина, дето във чашите продава?

За виното съм туй, което върбата е за ручей чист —
и дълго пие моя корен от скъпия поток златист.
Тъй бог е наредил. Навярно той нещо имал е пред вид,
и спрял да пия — ще узнае какъв съм глупав атеист.

В развалините на двореца, потънал целия сред прах,
случайно вчера черен гарван със череп в ноктите видях.
Стоеше той необяснимо. И грачеше: „Тръбите где са?
Тръбете отсега нататък за славата на моя шах!“

Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен.
А ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден.
Повдигат ни, притискат, блъскат — и паднем ли във някой бой,
спокойно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен.

Играчът топката търкаля върху зелената трева.
По неговата воля само тя се премята презглава.
И никой не ни пита: Колко? Защо? Къде? И докога?
Едничка истината знае безоблачната синева.

С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже: „Кой — аз ли, да, аз съм велик!“
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик.

И нека сто години да горя сред грях,
не ме е страх от ада, мъките презрях;
но по ме плаши мене хорът на глупците.
От смърт е по-ужасен разговора с тях.

Без страх — на времето сред шумния порой,
ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не бой.

Несъвместими и съвместни гърдите ни разкъсват рани:
край нас отляво — теменужки, от дясната страна — корани.
И ето, тъй живеем ние, разхвърляни върху земята:
полубезбожници случайни, случайни полумюсюлмани.

Небе, измъчен съм до болка от твоя кръговрат весден,
към теб без отзвук се издига скръбта на моя стон смутен.
Остава господ милосърден, само към воя на глупците:
та вече нито аз съм… мъдър, нито пък в нещо просветен.

Животът сътворил, след него ти си измисли и смъртта,
виси над твоите създания на неотменност участта,
слепил си глината ти лошо, но кой е за това виновен,
а щом е хубаво, защо ли ги връщаш счупени в пръстта?

Непогрешим и непокварен не можеш да намериш ти —
не съществува, забранен е, път безпогрешен не блести
пред нас и ти със ярост си отмъщаваш за това,
макар че между нас и тебе не виждам разлика почти.