41
Луната като с нож разряза воала здрачен на нощта.
Пий! Няма час по благодатен за твоя ритъм на кръвта.
Бъди безгрижен и усмихнат, защото милион години
над гроба ни изстинал нощем ще свети мълчаливо тя.
42
На мъдростта палатка денем и много нощи шил безброй,
Хайям изпепелен намери в пещта на мъките покой.
На дните нишката се скъса и неусетно пепелта
надеждата, търговка стара, продаде даром, боже мой.
43
Ти истината търсиш? Тогава остави
жена, деца и близки, приятели, уви!
Разкъсай всичко, дето ще ти тежи из път,
без тежките окови по-леко се върви.
44
Щом розата разцъфне в пролетта,
налей ми вино, дай ми песента.
Какво ли значи ада или рая —
измислици са туй на глупостта.
45
Въртят се в полунощни орбити над мен студените звезди.
Мъдрец подир мъдрец унесено в безбройни нишки ги реди.
На мисълта хвани конеца той точно ще те заведе,
където пак глави замислено стоят над някакви следи.
46
Веднъж и сводът натъжено прошепна тайно: „О, човек,
аз съм осъден от съдбата да бързам вечно в път пелек.
Да имах власт над гневната съдба, отдавна
това въртение безцелно бих прекратил навек!“
47
Знай, всякаква прашинка, спряла върху земята като птица,
е образ скъп, туптял горещо с дъха на цвят и на девица.
От милите коси със нежност свали прашинката, която
била е някога навярно от къдри прелестни частица.
48
Какво е мака? Малка капка, разхубавена от кръвта
на някой стар султан, намерил най-после слава сред пръстта
А над зюмбюла, през земята пробил неудържим и горд,
отново пламнала къдрица трепти смутепо в пролетта.
49
И помисли: какво и колко на този свят донесох аз?
Какво ще отнеса, когато настане моя сетен час?
О, пий! Смъртта към всички е справедлива — над пияни
и трезви — има все еднаква, неотменима тежка власт.
50
Добро и зло враждуват; светът е в съсипни.
За кой блести небето? Небето е встрани.
Проклятия и химни, и радости, и гняв
не падат пак от тези небесни висини.
51
Притворен робски дух се крие в светилищата; в Каабе.
Звънът камбанен е сигнала за кротост под това небе.
И черна робска скръб се носи сред послушание и срам
над кръстове и броеници и над черковното кубе.
52
Напълнил със зърна безсмъртни ловджийското си ласо, бог
го хвърли и безброен дивеч се спря сред възела жесток.
Той хора го кръсти, стоварил връз тях безкрайната вина
на злото, дето безочливо твори под свода синеок.
53
Небе! Защо към подлеците е щедра твоята ръка:
за тях — и мелници, и бани, чист извор в пролетна лъка;
а който е с душа пречиста, за него само хляб корав?
Небе такова — пфу — не струва дори и плюнката сега.
54
Кой казва, че бил бог неумолим!
Той е добър, а ние май грешим.
Ти в кръчмата умри сега от вино —
ще те приеме той невъзмутим.
55
Стои между звездите като клас
един потир за всекиго от нас.
И затова безропотно и тихо
го целуни, щом дойде твоят час.
56
За теб — познал света — урок аз знам:
сред простите бъди мъдрец голям!
С език, уши и поглед да останеш —
прави се пак на сляп, на глух и ням.
57
О, ако имахме весден по къшей хляб в сърцето,
над нашата глава покров и скромен кът, където
на никого не си владика, на никого не си ти роб —
тогава бихме ние с радост благодарили на небето.
58
Без тръпна мъка няма обич, без огън — плам неугасим.
Над мокри вършини се вие едничък само черен дим.
Разжарен огън любовта е, искрящ безсънно сред нощта,
а влюбеният вехне с рана, от лекари неизцерим.
59
О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.
60
За мен — цветята на смеха или със вино пълна кана!
Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: „Кажи ми свойта мисъл!“
А тя отвърна в миг: „Душа, със радост увенчана.“
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу