Омар Хайям - Рубайят

Светът, във който ти живееш, е само някакъв мираж:
та струва ли си да очакваш на дните сивия пейзаж!
Свикни със болката, не викай срещу съдбата и смъртта:
кой може кръста да изтрие? — тук всеки идва по веднъж!

Не се страхувай, искай още, търси безсмъртната магия
на виното, на веселбата, на ласкавата гръд и тия
очи бездънни… Аз забравих неизлечимата си болка,
която много пъти в мене се впиваше — защото пия.

О, сърце, и твойта участ е с години да не спиш
и на земните си мъки чашата да пресушиш.
Ти защо, душа, намери в мойто тяло небосклон,
та нали от него трябва някога да отлетиш?

Знаеш ли ти колко тъжен, колко жалък е човек,
колко бързо отшумява неговият път нелек?
Сътворен от черна глина, от страдания и само
две-три крачки пропътувал, става глина пак навек.

Бъди между скалите огън свят,
вълните на смъртта ще те превърнат в ад.
Не е ли прах света? Не млъквай, моя песен!
Не е ли дим плътта? Налей ми радост, брат!

За мене чашата е винаги желана
и нежна флейта — над душевна рана.
Щом падна във ръцете на грънчаря като глина —
да е за вино само изваяната кана!

Уви, не са далеч последните врати,
часът предсмъртен като фенер блести.
Не се бави, по-бързо от виното наливай,
че може утре с него да ме прелееш ти.

По-малко се мъчи за злата участ наша,
от сутрин до среднощ прекарай с пълна чаша,
седни на лозето до дъщерята… — тя
с червените си устни не е за богаташа.

Кажи, димът на огненото лято — де е?
И лихвата на скъпото ни злато — де е?
Присмиват ми се, че живях сред кръчма —
но де е тя, и бъчвата със вино — де е?

И сякаш през завеса отдалеч
със „ти“ и „аз“ долита кратка реч.
Но пада леко тънката завеса:
и „ти“ и „аз“ не се дочува веч.

Богатството, нали, съвсем не значи ум,
но бедността боли, като живот без друм.
Виж, теменужката трепти, а пухкавата роза
се смее, пълна с радост, злато, пчелен шум.

Познавам този вид магарета сановни:
крещят, реват, навред е празното им слово!
Сами без име — търсят опора в имената,
а да пълзят пред теб, са винаги готови.

За да живееш мъдро — закони има много,
но само два от тях зачитай ти най-строго:
ти по-добре гладувай, но глупости не яж,
и по-добре самин, но не с глупак, ей богу.

Ще те науча аз да си на всички с нрава,
усмихвай се навред, бъди с душа лукава:
евреи, мюсюлмани, безбожници хвали —
и ще спечелнш ти най-хубавата слава.

Да бях творецът аз на туй небе жестоко,
за миг го бих разбил и вдигнал по-високо
лазура на небе такова, под което
човекът би живял не тъжно и безоко.

За щастие — до дъно! Наливай с порив скъп!
Презри деня суетен! Живей без страх и скръб.
И тежките вериги на твоя глупав разум,
затворник временен, снеми от своя гръб!

Без ропот приеми съдбата, било във дъжд или във пек,
от болката не се оплаквай — това е най-добрия лек.
И по-богат да станеш, трябва за всичко да благодариш,
изпитано от теб случайно в шума на този звезден ек.

Какво навред желая? — Смехът на веселбата!
А друга странна вяра за мен е непозната.
Веднъж попитах свода: „Кого обичаш ти?“
Отвърна той: „Сърцето, де пее радост свята!“

Не знам растения до днес със същност по-велика
от кипариса черносмол и лилията бледолика.
Той, надарен със сто ръце, не ги размахва гордо:
тя нито дума не шепти, макар — със сто езика.

Да, утрешният ден лежи в мъглите коси
и ни разкъсват пак съдбовните въпросн.
Вземи на всеки миг упойката! Кой знае
дали сълзите на скръбта за теб не носи!

О, никой не прие света като награда;
поне един дали си е дошел от ада на
глината… Но пак надеждите безплътни
са извора ни свят, едничката отрада.

Ти знаеш ли защо в предутринния час
петелът през сълзи ридае с тъжен глас?
В стъклото на зората той е съгледал вече,
че пак и тази нощ се е простила с нас.