Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Посипах бузата на Дугъл със сол. Прозвуча така, сякаш чакъл се сипеше по покрив.

— Със сол те обвързвам към гроба ти!

Държах все още окървавения нож в ръка. Избърсах желиращата се кръв върху устните му. Зомбито не се дръпна. Вече ми вярваше.

— С кръв и стомана те обвързвам към гроба ти, Андрю Дугъл! Почивай в мир и не се надигай повече!

Постояхме минута на празното гробище. Обкръжаваха ни единствено воят на вятъра високо в дърветата и меланхоличната песен на последните щурци за сезона. В „Паяжината на Шарлот“ щурците пеят: „Лятото свърши и си отиде. Свърши и си отиде. Свърши и си отиде. Лятото умира, умира“. Първото сериозно застудяване и щурците щяха да измрат. Те бяха като Чикън Литъл, който разправя на всички, че небето пада — само дето в случая щурците бяха прави.

Песента им внезапно заглъхна, сякаш някой бе изключил копче. Затаих дъх, напъвайки се да чуя. Не долавях нищо освен вятъра, но… Раменете ми бяха толкова напрегнати, че ме болеше.

— Лари?

Той обърна невинен поглед към мен.

— Какво?

Там — три дървета по-наляво, на фона на луната се очертаваше мъжки силует. Мернах движение с ъгълчето на окото си отдясно. Бяха повече от един. Мракът бе натежал от погледи. Може би не бяха само двама.

Използвах тялото на Лари да ме прикрие от погледите и извадих пистолета си, като го държах по протежение на бедрото, за да не бие на очи.

Колегата ми се ококори.

— Исусе, какво има? — прошепна той хрипливо.

Не ни издаде. Точка за него. Започнах да го насочвам към колите — полека, просто двама приятели съживители са свършили нощната си задача и си отиват у дома за заслужена почивка.

— Там горе има хора.

— Нас ли преследват?

— Мен най-вероятно — уточних.

— Защо?

Поклатих глава:

— Не е време за обяснения. Когато ти кажа да бягаш, тичай като луд към колите!

— Откъде знаеш, че искат да ни наранят? — В очите му се виждаше много бяло. Вече и той ги бе забелязал.

Сенките се приближаваха, в мрака имаше хора.

— Откъде знаеш, че не искат да ни наранят? — попитах.

— Добре казано — отвърна той. Дишаше ускорено и плитко. Бяхме на може би десетина метра от колите.

— Бягай! — казах аз.

— Какво? — попита Лари стреснато.

Стиснах го за ръката и го повлякох към колите. Насочих пистолета към земята, все още с надеждата, че който и да ни преследва, няма да очаква да имам оръжие.

Лари тичаше сам, задъхан донякъде от страх, донякъде от пушенето, а и може би не минаваше на бегом по няколко километра всеки ден.

Един мъж излезе пред колите. Носеше голям револвер. Броунингът ми сякаш сам се насочи. Изтрещя, преди да съм се прицелила добре. Дулото просветна ярко в мрака. Мъжът подскочи — не бе свикнал да стрелят по него. Неговият куршум изсвири в мрака вляво от нас. Нападателят застина за няколко секунди, за да се прицели и стреля отново. След това падна на земята и не помръдна повече.

— Мамка му! — изпъшка Лари.

Нечий глас изкрещя:

— Тя е въоръжена!

— Къде е Мартин?

— Застреля го.

Предполагам, Мартин беше онзи с оръжието. Все още не помръдваше. Нямах представа дали съм го убила. Не бях сигурна и дали ми пука, поне докато той не стане и не започне пак да гърми по нас.

Моята кола бе по-близо. Пъхнах ключовете в ръката на Лари.

— Отвори вратата, отвори и тази откъм пътника, после запали двигателя. Разбра ли?

Той кимна, луничките изпъкваха на бледия кръг на лицето му. Трябваше да се доверя, че няма да се паникьоса и да тръгне без мен. Не би го сторил от злоба, просто от страх.

Силуети се събираха от всички посоки. Сигурно бяха поне дузина. Вятърът разнасяше звука на трополящи, газещи през тревата крака.

Лари прекрачи тялото. Аз изритах 45-калибровия от отпуснатата ръка. Пистолетът се плъзна под колата. Ако времето не ме притискаше, щях да проверя за пулс.

Винаги обичам да знам дали съм убила някого. Прави далеч по-лесно писането на доклад за полицията.

Новият ми колега беше отворил вратата на колата и се бе навел да отключи и откъм пътника. Прицелих се в един от тичащите след нас и дръпнах спусъка. Непознатият се препъна, падна и се разпищя. Другите се поколебаха. Не бяха свикнали да стрелят по тях. Горките бебчовци.

Наместих се в колата и извиках:

— Давай, давай, давай!

Лари се изстреля в дъжд от чакъл. Автомобилът се залюля, фаровете налудничаво режеха мрака.

— Не ни забивай в дърво, Лари!

Той ме стрелна с поглед.

— Съжалявам!

Колата забави от обръщаща стомаха скорост до дръж-се-здраво-за-вратата такава. Останахме си на линията между дърветата — все беше нещо.