Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Има само едно-две неща, тъжни като семейство, връщащо скъпата стара мамичка на гробищата, прикривайки смрадта на гнилоч с аромата на скъп парфюм. Най-страшното беше една клиентка, изкъпала съпруга си, преди да го върне. Беше се наложило да донесе повечето му плът в найлонова торба за боклук. В топлата вана месото просто бе опадало от костите.

Лари отстъпи назад и се препъна в една саксия. Подхванах го и той се облегна на мен, все още нестабилен.

Усмихна се.

— Благодаря… за всичко.

Взираше се в мен от няколко сантиметра разстояние. Струйка пот се стичаше по лицето му в студената отктомврийска нощ.

— Имаш ли палто?

— В колата ми е.

— Иди си го облечи. Ще вземеш да се разболееш, ако се размотаваш потен на студа.

Усмивката му се разшири.

— Както кажеш, шефе! — очите му бяха по-големи, отколкото се полага, виждаше се много от бялото. Издърпа ме от ръба. Няма да го забравя.

— Благодарността е хубаво нещо, хлапе, но иди си вземи палтото. Не можеш да работиш, ако пазиш леглото у дома настинал!

Лари кимна и полека се насочи към колите. Все още беше нестабилен, но се движеше. Кръвта от раната на китката ми почти бе спряла. Почудих се дали имам в колата достатъчно голям „Банд ейд“, за да я покрия. Свих рамене и тръгнах след Лари към автомобилите. Дълбоките, школувани гласове на адвокатите изпълваха октомврийския мрак. Думите отекваха сред дърветата. Кого, по дяволите, се опитваха да впечатлят те? Трупът не го бе грижа.

Ние с Лари седяхме на студената есенна трева и гледахме как адвокатите пишат завещанието.

— Толкова са сериозни… — каза той.

— Това им е работата — да бъдат сериозни — отвърнах.

— Да си адвокат означава ли, че не можеш да имаш и чувство за хумор?

— Абсолютно вярно — заключих.

Лари се ухили. Късата му, къдрава коса беше толкова яркорижа, че изглеждаше почти оранжева. Очите му бяха сини и меки като пролетно небе. Бях видяла и косата, и очите му на светлината на фаровете. В мрака изглеждаше със сиви очи и кестеняв. Мразя да получавам описания на свидетел за човек, когото са виждали само на тъмно.

Лари Къркланд имаше присъщата на повечето червенокоси млечнобяла кожа. Гъсти рояци златни лунички допълваха картинката. Изглеждаше като прерасла кукла „Хауди Дуди“. Казвам го в смисъл на „сладък“.

Беше нисък — наистина нисък за мъж — и бях убедена, че никак няма да му хареса определението „сладък“. Беше едно от най-нелюбимите ми умалителни. Мисля, че ако всички ниски хора можеха да гласуват, думата „сладък“ щеше да бъде зачеркната от английския език. Знам, че поне аз бих гласувала по този начин.

— Откога си съживител? — попитах.

Лари погледна към фосфоресциращия циферблат на часовника си.

— От около осем часа.

Зяпнах го.

— Това ти е първата работа където и да е?

Той кимна.

— Господин Вон не ти ли разказа за мен?

— Бърт каза само, че е наел нов съживител на име Лорънс Къркланд.

— Последна година студент съм във Вашингтонския университет и това ми е семестриалната работна задача.

— На колко си години?

— Двадесет, защо?

— Дори не си пълнолетен! — възкликнах.

— Е, и? Какво от това, че не мога да пия или да ходя в порно кина? Не е голяма загуба, освен, ако работата не ни заведе на подобни места… — Той ме погледна и се наведе към мен. — Работата води ли ни в порно кина? Изражението му бе безразлично-приятно, и не можех да позная дали ми се подиграва или не. Предположих, че се шегува.

— На двайсет става — поклатих глава.

— Не ми изглеждаш, сякаш на двайсет става — отвърна той.

— Не възрастта ти ме притеснява — уточних.

— Да, но все нещо има.

Не бях сигурна как да го облека в думи, но в изражението му имаше нещо приятно и весело. Беше лице на човек, който по-често се смее, отколкото плаче. Изглеждаше бляскаво и чисто като нова монета, а аз не исках това да се променя. Не исках да бъда човекът, който ще го накара да клекне в калта и да се наплеска целия с нея.

— Губил ли си някога близък човек? Роднина, имам предвид?

Веселието изчезна от лицето на Лари. Той доби вид на сериозно малко момченце.

— Серизно ли говориш?

— Абсолютно сериозно — заявих.

Новият ми колега поклати глава:

— Не те разбирам.

— Просто отговори на въпроса ми. Губил ли си някога близък човек?

Той поклати глава:

— Дори дядовците и бабите ми са живи.

— А да си виждал проява на насилие отблизо и лично спрямо теб?

— В гимназията се биех доста.