Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Мъртвецът все още седеше на надгробния си камък. Взираше се в нищото с празни очи. Ако Лари бе достатъчно силен, нищо чудно Андрю Дугъл да бе в състояние да говори, да прояви нормален разум. Но засега беше просто труп в очакване на заповеди или някоя случайна мисъл.

Покатерих се на купчината гладиоли, хризантеми и карамфили. Ароматът на цветя се смесваше с гнилата миризма на трупа. Нагазих до колене във вехнещи цветя и поднесох кървящата си китка пред лицето на зомбито.

Светлите му очи проследиха движението ми, празни и мъртви като стара риба. Андрю Дугъл не си беше вкъщи, но там имаше нещо — нещо, което помириса кръвта и разбра цената й.

Знам, че зомбитата нямат души. Всъщност мога да вдигам мъртвите едва на третия ден. Толкова време й трябва на душата да се оттегли. По случайност, същото време е необходимо на вампира да се събуди. Представете си.

Но ако не душата реанимира трупа, тогава какво? Магия — моята или на Лари. Може би. Но в този труп имаше нещо. Ако душата си бе отишла, нещо друго бе запълнило празнотата. Ако съживяването действаше, изпълваше я магия. Ами сега? Сега — не знаех. Не бях сигурна дори и дали искам да знам. Какво значение имаше, стига да успея да извадя горещия картоф от огъня? Аха. Може би, ако си го повтарях непрестанно, дори щях да повярвам.

Подадох на зомбито кървящата си китка. Тварта се поколеба за секунда. Ако откажеше, вариантите ми се изчерпваха.

Мъртвецът се взираше в мен. Хвърлих ножа и стиснах кожата около раната. Бликна кръв — гъста и лепкава. Зомбито сграбчи ръката ми. Бледите му пръсти бяха студени и силни. Наведе се над прореза и засмука. Хранеше се от китката ми, челюстите му трепкаха конвулсивно, преглъщаше бързо и грубо. Щеше да ми остане най-лошата на света синка. Но поне болеше.

Опитах се да си освободя ръката, но зомбито просто се впи по-силно в нея. Не искаше да пусне. Страхотно.

— Лари, можеш ли да се изправиш? — попитах тихичко. Все още се опитвахме да се преструваме, че всичко върви по програма. Зомбито бе приело кръвта. Вече го контролирах — стига да успеех да го накарам да ме пусне.

Лари ме погледна полека.

— Разбира се — каза. Изправи се на крака, използвайки надгробния камък за опора. Когато застана прав, попита: — А сега какво?

Хубав въпрос.

— Помогни ми да се освободя. — Опитах се да си издърпам китката, но тварта я стискаше все едно щеше да се раздели с живота си, ако я изтърве.

Лари обви ръце около трупа и дръпна. Не свърши работа.

— Опитай с главата — предложих.

Той се опита да дърпа трупа за косата, но зомбитата не изпитват болка. В крайна сметка пъхна пръст в устата му, нарушавайки вакуума на засмукването с леко пукване. Лари изглеждаше така, сякаш му е прилошало. Горкият той — обаче ръката беше моята…

Младежът избърса пръста си в официалните панталони, сякаш бе докоснал нещо гадно. Не му симпатизирах.

Раната от ножа вече бе зачервена. Утре щеше да се получи страхотна синина.

Зомбито се изправи върху гроба си и се втренчи в мен. В очите му имаше искрица — някой си бе у дома. Въпросът беше дали това е правилният някой?

— Ти Андрю Дугъл ли си? — попитах.

Той облиза устни и отвърна:

— Аз съм.

Гласът му бе суров. Глас, свикнал да юрка хората насам-натам. Не останах впечатлена. Нали моята кръв му бе дала глас? Мъртвите всъщност са неми, всъщност забравят кои и какво са, докато не вкусят прясна кръв. Омир е бил прав — човек започва да се чуди и какви други истини съдържа „Илиадата“.

Притиснах раната с другата си ръка и отстъпих назад от гроба.

— Вече ще отговаря на въпросите ви — казах. — Но карайте по-простичко. Все пак цял ден е бил мъртъв!

Адвокатите не се усмихнаха. Предполагам, че няма за какво да ги виня. Махнах им да се приближат. Те останаха назад. Притеснителни адвокати? Надали.

Госпожа Дугъл сръчка своя юрист:

— Хващай се на работа! Това ми струва цяло състояние!

Понечих да кажа, че не взимаме такса на минута, но доколкото знаех, Бърт бе уредил нещата така, че колкото по-дълго остане на крака трупът, толкова по-скъпо излиза всичко. Това всъщност бе добра идея. Андрю Дугъл бе добре днес. Отговаряше на въпросите с културния си, обработен глас. Ако пренебрегнете начина, по който кожата му блестеше на лунната светлина, изглеждаше жив. Но — дайте му няколко дни или седмици. Ще изгние — те всички гният. Ако Бърт бе успял да измисли начин клиентите ни да връщат мъртъвците в гробовете, преди от тях да започнат да се ръсят парченца, още по-добре.