Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Гробището беше точно от дясната ни страна. Бяхме твърде близо да спираме, но…, но, мамка му, това беше дете.

Взирах се през задното стъкло. Колелото беше смачкано до неузнаваемост. Детето лежеше на твърде неподвижна купчинка. Боже, моля те, нека да не е мъртво!

Не мисля, че „Хората преди всичко“ имаха толкова въображение, че да използват дете за примамка. Ако наистина ставаше дума за капан, той беше твърде изобретателен, защото не можех да оставя дребното телце сгърчено насред пътя.

Лари стискаше волана толкова силно, че ръцете му трепереха. Ако преди бях смятала, че е пребледнял, значи бях грешала. Сега приличаше на болен призрак.

— То… ранено ли е? — гласът му бе натежал и дрезгав от напиращите сълзи. Не „наранен“ искаше да каже. Просто не можеше да се насили да произнесе онази думичка с „м“. Не още, не и ако имаше как да го избегне.

— Остани в колата — наредих.

Лари не отговори. Просто седеше, втренчен в ръцете си. Не ме погледна. Но, по дяволите, вината не беше моя. Фактът, че той бе изгубил черешката си тази нощ не бе по моя вина. Защо тогава имах чувството, сякаш беше?

Излязох от колата, приготвила браунинга за в случай, че лудите решат да ни преследват по пътя. Нищо чудно да бяха взели 45-калибровия и да дотърчат да ни изпозастрелят. Детето не помръдваше. Бях все още твърде далеч да видя дали гръдният му кош се движи. Аха, точно тъй. Бях на, да речем, около метър от него.

Моля те, бъди живо!

Детето лежеше по корем, едната му ръка бе приклещена отдолу, вероятно счупена. Огледах тъмното гробище, докато коленичех до жертвата. Хлапето бе облечено в стандартните за малките момченца раирана ризка, шорти и малки гуменки. Кой го беше пратил по летни дрехи в такава студена нощ? Майка му. Дали някоя жена го бе облякла, целунала и изпратила към смъртта?

Къдравата му кестенява коса бе като коприна, бебешки тънка. Кожата на шията му хладенееше под пръстите ми. Шок? Бе твърде рано да изстине от смъртта. Чаках пулсът във вената на шията му да трепне, но не се случваше нищо. Мъртъв. Моля те, Боже, моля те!

Главата на хлапето се надигна и от устата му се чу тих звук. Жив. Благодаря ти, Господи!

Малкият се помъчи да се преобърне, но падна на пътя. Изплака.

Лари излезе от колата и тръгна към нас.

— Добре ли е?

— Жив е — казах.

Момчето бе твърде решено да се претърколи, така че го хванах за раменете и му помогнах. Постарах се да придържам ръката му до тялото. Мернах големите му кафяви очи, облото детско лице и в дясната ръка — нож, по-голям от самото хлапе. То прошепна:

— Кажи му да дойде да ти помогне да ме преместите!

Малки кучешки зъбки се показваха между детските устенца. Хлапето притисна ножа към корема ми, над чантичката. Върхът се плъзна под коженото яке и опря блузата отдолу. Беше един от онези застинали мигове, когато секундите се точат като в кошмар от катран. Разполагах с цялото време на света да реша дали да предам Лари, или да умра. Никога не предавай някого на чудовищата, това е мое правило. Отворих уста и изпищях:

— Бягай!

Вампирът не ме набучи. Просто застина. Искаше ме жива; ето защо използваше ножа, а не зъбите си. Изправих се и хлапето просто остана да се взира в мен. Нямаше си резервен план. Направо страхотно.

Колата стоеше с отворени врати, през които се лееше светлина в мрака. Фаровете чертаеха широка театрална черта. Лари просто си стоеше нерешително на място. Извиках:

— Марш в колата!

Той тръгна към отворената врата. Една жена се изправи на светлината на фаровете. Беше облечена в дълго бяло палто, отворено над кремаво-бежов, много елегантен костюм с панталон. Тя отвори уста и изръмжа срещу светлината, оголвайки зъби. Вече тичах и крещях: — Зад теб!

Лари се взираше в мен; погледът му обаче минаваше встрани. Ококори се. Чувах тропота на малки крачета зад гърба си. Ужас се разля по лицето на колегата ми. Дали това беше първият видян някога от него вампир?

Извадих пистолета си, но все още тичах. Не можеш да улучиш и лайно, ако тичаш. Имах вампир пред мен и зад мен. Хвърляй чоп.

Женската вампирка скочи на покрива на колата и се хвърли в дълъг, красив скок, който я отнесе върху Лари и го търкулна по пътя.

Не можех да я застрелям, без да рискувам живота на колегата си. Обърнах се в последната секунда и опрях пистолета от упор в лицето на детето-вампир.

Очите му се ококориха, когато натиснах спусъка. Нещо ме удари изотзад. Куршумът отлетя встрани, а аз тупнах на пътя, право по корем и с нещо по-тежко от кутия за хляб, залепнало за гърба ми.