Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Фаровете се отразяваха в стволовете. Надгробните камъни блестяха в бяло. Колата се плъзна по завоя, плюейки чакъл от гумите. Един мъж стоеше насред пътя. Джереми Рубенс от „Хората преди всичко“ се бе изправил блед и ясно очертан на светлината на фаровете. Бе застанал насред една права отсечка на пътя. Ако успеехме да минем покрай него, щяхме да излезем на магистралата и да сме в безопасност.

Колата забави ход.

— Какво правиш? — попитах.

— Не мога просто да го блъсна — обясни Лари.

— О, разбира се, че можеш!

— Не мога! — изръмжа той гневен и уплашен.

— Той просто си играе с нас, Лари. Ще се дръпне.

— Сигурна ли си? — Глас на малко момченце, питащо дали в килера наистина има чудовище.

— Сигурна съм. Сега настъпи газта и да се махаме оттук!

Той натисна до дупка педала. Колата подскочи напред и се втурна към дребния, изправен като глътнал бастун Джереми Рубенс.

— Той не мърда! — каза Лари.

— Ще се махне — уверих го.

— Сигурна ли си?

— Довери ми се!

Колегата ми ме стрелна за миг с поглед и се съсредоточи върху пътя.

— По-добре да си права! — прошепна.

Вярвах, че Рубенс ще се дръпне. Честно. Но дори и да не блъфираше, това бе единственият начин — или да минем покрай него, или през него. Рубенс да избира.

Фаровете го окъпаха в ярка бяла светлина. Дребното му, мургаво личице ни стрелна с втренчен поглед. Не трепваше.

— Не мърда — каза Лари.

— Ще мръдне! — повторих.

— Мамка му! — рече колегата ми. Нямаше по-правилен израз.

Фаровете връхлетяха върху Джереми Рубенс и той се метна встрани. Чу се звук от изсъскване на плат, когато сакото му се отри в калника на колата. Близко, мамка му, на косъм.

Лари набра скорост и ни метна през последния завой и към последния прав участък. Излетяхме на шосето в порой от чакъл и с виещи гуми. Но бяхме излезли от гробището. Успяхме. Благодаря ти, Боже!

Ръцете на младежа върху волана бяха бели.

— Вече можеш да понамалиш — казах. — В безопасност сме!

Той преглътна толкова шумно, че и аз го чух, след това кимна. Колата постепенно започна да наближава ограничението за скоростта. Лицето на момчето бе окъпано в пот, нямаща нищо общо със студената октомврийска вечер.

— Добре ли си?

— Не знам. — Каза го с празен глас. Шок.

— Справи се много добре!

— Мислех си, че ще го прегазим. Мислех си, че ще го убием с колата!

— Той си мислеше същото, иначе нямаше да се мръдне — съгласих се аз.

Лари ме погледна:

— Ами ако не беше мръднал?

— Да, но мръдна.

— А ако не беше?

— Тогава щяхме да го прегазим и пак да сме на шосето в безопасност.

— Би го прегазила, така ли?

— Тази игра се нарича „оцеляване“, Лари. Ако не можеш да го понесеш, намери си друга професия.

— Никой не стреля по съживители!

— Това бяха членове на „Хората преди всичко“, дясна фанатична групировка, която мрази всичко, свързано със свръхестественото — ето, че скрих за личния разговор с Джереми Рубенс. Това, което хлапето не знаеше, не можеше да го нарани.

Взирах се в бледото му лице. Очите му бяха като дупки. Бе срещнал дракона — малко драконче, каквито са повечето, но щом веднъж си се сблъскал с насилие, никога вече не си съвсем същият. Първия път трябва да решиш — ще живееш или ще умреш, ние или те, и това те променя завинаги. Няма връщане назад. Взирах се в шокирания Лари и ми се прииска всичко да е минало другояче. Щеше ми се да можех да го запазя лъскавичък, новичък и изпълнен с надежди. Но, както обичаше да казва баба ми Блейк: „Ако желанията бяха коне, всички щяхме да яздим“.

Лари бе глътнал първата лъжица от моя свят. Единственият въпрос беше ще иска ли втора доза или ще избяга? Ще избяга или ще остане, ще остане или ще се бие… стандартните въпроси. Не бях сигурна какво ми се иска да избере. Сигурно щеше да живее по-дълго, ако избяга по-далечко от мен, но пък може и да не беше вярно. Ези — те печелят, тура — ти губиш.

Лари се сети да попита:

— Ами колата ми?

Свих рамене.

— Застрахована е, нали?

— Да, но…

— След като не успяха да попилеят нас, може да решат да си го изкарат на нея.

Той ме погледна така, сякаш не беше сигурен дали не се шегувам. Не се шегувах.

От мрака пред нас внезапно изникна колело. Детско бледо личице засия под фаровете.

— Внимавай!

Лари върна поглед обратно на пътя навреме да види ококорените, стреснати очи на хлапето. Спирачките изсвириха и детето изчезна от тесния конус светлина. Чу се хрущене и колата подскочи, преди да спре странешком. Колегата ми дишаше тежко, аз изобщо не дишах.