Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

— Смяташ ли, че е било случайност?

Нед Бомонт поклати глава. Очите му бяха студени. Той каза рязко:

— Изглежда е побеснял при мисълта, че неговият син проваля шансовете му да бъде преизбран, и го е ударил.

Тя не възрази. Кършейки пръсти, зададе следващия си въпрос със затруднение:

— Щеше ли… щеше ли да… да застреля Пол?

— Като нищо. Можеше да се отърве, представяйки се като стар човек, който отмъщава за смърт, за която законът не може да отмъсти. Знаеше, че Пол няма да си държи езика зад зъбите, ако бъде арестуван. Пол мълчеше от същите съображения, поради които подкрепяше баща ти за преизбиране: понеже те обичаше. Не можеше да те спечели, ако потвърдеше, че е убил брат ти. Не го интересуваше какво мислят другите, ала не знаеше, че и ти го смяташ за убиец. Ако знаеше, лесно щеше да докаже невинността си.

Тя поклати тъжно глава.

— Аз го мразех. Бях несправедлива към него, но продължавам да го мразя. — Тя изхълца. — Защо става така, Нед?

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Не ми задавай гатанки.

— А ти — каза тя — ме подлъга, измами ме и стовари всичко на главата ми, а въпреки това не те мразя.

— Пак гатанки — рече той.

— Откога, Нед — запита тя, — откога знаеш… знаеш за баща ми?

— Не мога да ти отговоря. Това отдавна се въртеше в подсъзнанието ми. Като че само така можех да си обясня глупостта на Пол, защото ако бе убил Тейлър, щеше отдавна да ми го каже. Нямаше причина да го крие от мен. Ала имаше причина да крие престъплението на баща ти. Знаеше, че не храня симпатии към баща ти. Аз достатъчно ясно давах да се разбере това. Смяташе, че съм способен да забия нож в гърба на твоя баща. А беше уверен, че не съм в състояние да забия в неговия гръб. Затова, когато му заявих, че възнамерявам да разясня убийството независимо от твърденията му, той ми направи онова лъжливо самопризнание, за да ме възпре.

— А защо ти не хранеше симпатии към баща ми? — запита тя.

— Защото — отговори той разпалено — не обичам сводници.

Лицето й почервеня, погледът й се смути. Тя попита с дрезгав, задавен глас:

— И мен ли не харесваш, понеже…?

Той не каза нищо.

Тя прехапа устни и кресна:

— Отговори!

— Ти си друга — рече той, — само че не си за Пол, много см играеш с него. И ти, и баща ти бяхте отрова за него. Аз се опитах да му втълпя това. Опитвах се да му втълпя, че и ти, и баща ти го смятате за някакво низше същество, с което можете да се отнасяте както си искате. Опитах се да му втълпя, че баща ти е свикнал цял живот да печели без особен труд и че ако го поставят натясно, или ще се обърка, или ще се увълчи. Само че Пол беше влюбен в теб, затова… — Нед Бомонт стисна зъби и отиде до пианото.

— Ти ме презираш — каза тя с тих, твърд глас. — Смяташ ме за развратница.

— Не те презирам — отвърна той раздразнено, без да се обръща към нея. — Каквото си направила, платила си за него, а и на теб са ти платили… Това се отнася до всички ни.

Настъпи мълчание, най-сетне тя заговори:

— Сега ти и Пол пак ще бъдете приятели.

Той се извърна рязко от пианото, като че искаше да се отърси от нещо, и погледна ръчния си часовник.

— А сега трябва да се сбогуваме.

В очите й блесна уплаха.

— Отиваш ли си?

Той кимна.

— Ще успея да хвана влака в четири и половина.

— Завинаги ли си отиваш?

— Ако не ме повикат за някое от тия дела, но мисля, че лесно ще се отърва.

Тя протегна поривисто ръце:

— Вземи ме със себе си.

Той замига срещу нея.

— Наистина ли искаш да се махнеш? Или просто изпадаш в истерия? — запита той. Лицето му беше пурпурночервено. Преди тя да успее да проговори, добави: — Впрочем няма значение. Ще те взема, щом искаш да се махнеш. — Намръщи се. — Но всичко тук… — махна с ръка и посочи къщата — …кой ще се грижи за това?

— Не ме интересува — каза тя горчиво. — Нашите кредитори ще се погрижат.

— Трябва да помислиш и за нещо друго — произнесе той бавно. — Всички ще кажат, че си изоставила баща си, когато е изпаднал в беда.

— Изоставям го — заяви тя — и нека да кажат това. Не ме интересува какво говорят хората… ако ме вземеш със себе си. — Тя изхлипа. — Нямаше да постъпя така, ако той не беше избягал, ако не го беше оставил да лежи сам в оная тъмна улица.

— Остави това сега — каза рязко Нед Бомонт. — Ако ще тръгваш, стягай си багажа. Вземи само това, което се побира в два куфара. За останалото по-късно можем да пратим някого.

Тя се засмя пискливо, неестествено и избяга от стаята. Нед Бомонт запали пура, седна до пианото и свири до завръщането й. Тя дойде с черна шапка, черно манто и два куфара в ръце.