Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Нед Бомонт свали палтото си и го метна на облегалката на едно кафяво кресло. Седна на креслото и скри шапката зад гърба си.

— Този път дойдох по друга работа — каза той. — Аз съм… чакайте да видя. — Извади от вътрешния джоб на сакото си един лист, разгъна го, погледна го и каза:

— Аз съм тук в качеството на специален следовател при окръжната прокуратура.

За малка част от секундата веселият блясък в очите на Диспейн помръкна, но той каза веднага:

— Я гледай, напредваш в обществото! Последния път, когато те видях, ти само прислужваше на Пол.

Нед Бомонт сгъна отново листа и го прибра в джоба си.

— Е, хайде — подкани го Диспейн, — разследвай нещо за… каквото и да е… просто да ни покажеш как става. — Той седна срещу Нед Бомонт, клатейки огромната си глава. — Да не искаш да кажеш, че си бъхтал толкова път до Ню Йорк, за да ме разпитваш за убийството на Тейлър Хенри?

— Да.

— Много жалко. Можеше да си спестиш този път. — Той махна тържествено към куфарите на пода. — Щом разбрах от Лий каква е работата, започнах да стягам багажа си да дойда да се посмея на твоята инсценировка.

Нед Бомонт се изтегна удобно на креслото си, отметна ръка назад.

— Ако е инсценировка — отвърна той, — Лий ще е виновна. Полицията е получила сведения от нея.

— Ще получи, я — тросна се тя, — какво да правя, като си ми ги пратил, мерзавец такъв.

— Е, вярно, че Лий е глупава патка — рече Диспейн, — но тези разписки нямат никакво значение. Те…

— Глупава патка, а? — кресна Лий възмутено. — Не бих ли толкова път дотук, за да те предупредя, след като офейка с всичките тия мръсни…

— Да — съгласи се Диспейн добродушно, — ала самото ти идване тук показва, че си глупава патка, защото докара тоя човек при мен.

— Щом мислиш така, не съжалявам, че предадох на полицията тия разписки. Е, какво ще кажеш?

— Ще ти кажа точно какво мисля, когато останем насаме — отговори Диспейн и се обърна към Нед Бомонт. — Значи порядъчният Пол Медвиг те насъсква срещу мен, а?

Нед Бомонт се усмихна:

— Не е инсценировка, Бърни, и ти знаеш това. Лий ни посочи нишката, а останалото, с което разполагаме, съвпада.

— Значи има и нещо друго освен посоченото от лея?

— Много.

— Какво?

Нед Бомонт пак се усмихна:

— Много неща бих могъл да ти кажа, Бърни, но не искам да ги казвам пред толкова хора.

— Глупости! — изруга Диспейн.

Хъшлака заговори на Диспейн от вратата с дрезгавия си глас:

— Я да светнем тоя мухльо по кратуната и да се изпаряваме.

— Чакай — каза Диспейн. После запита навъсено Нед Бомонт: — Има ли заповед за арестуването ми?

— Ама аз не…

— Да или не? — Закачливата шеговитост на Диспейн беше изчезнала.

Нед Бомонт изрече бавно:

— Не, доколкото зная.

Диспейн стана и блъсна креслото си назад.

— Тогава измитай се бързо оттук, докато не съм накарал Хъшлака да ти дръпне пак един бой.

Нед Бомонт стана. Взе палтото си. Извади кепето от джоба му и като го държеше в едната си ръка, а палтото преметна през другата, произнесе сериозно:

— Ще съжаляваш.

После излезе с достойнство. Изпратиха го дрезгавият смях на Хъшлака и пронизителното дюдюкане на Лий.

Когато излезе от „Бъкман“, Нед Бомонт пое бързо по улицата. Очите на умореното му лице святкаха, а тъмните мустачки потрепваха в едва-едва забележима усмивка.

На първия ъгъл се сблъска с Джек. Попита:

— Какво правиш тук?

Джек отговори:

— Доколкото ми е известно, аз все още работя за теб, та наминах да видя дали мога да помогна с нещо.

— Отлично. Намери бързо такси. Те се измъкват.

— Слушам — каза Джек и тръгна по улицата. Нед Бомонт остана на ъгъла. Оттам се виждаха главният и страничните входове на „Бъкман“.

След малко Джек се върна с такси. Нед Бомонт се качи и каза на шофьора къде точно да спре.

— Какво си им направил? — попита Джек, когато спряха.

— Много неща.

— Аха.

Минаха десет минути. „Гледай“ — каза Джек и посочи е показалец едно такси, което спря пред един от страничните входове на „Бъкман“.

Хъшлака с два куфара излезе пръв от сградата, после, когато вече се беше настанил в колата, Диспейн и момичето изтичаха да се присъединят към него. Таксито тръгна.

Джек се наведе и обясни на шофьора какво да прави. Полетяха по дирите на другото такси. Криволичеха през улици, осветени ярко от утринното слънце, и най-после по околен път стигнаха до една порутена къща от кафяв камък на Четиридесет и девета западна улица.