Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Второто момиче, което Нед Бомонт наричаше Фединк, го заведе в един апартамент на Седемдесет и трета улица. Апартаментът беше претоплен. Когато Фединк отвори вратата, лъхна ги топъл въздух. Момичето прекрачи три стъпки във всекидневната, въздъхна и се тръшна на пода.

Нед Бомонт затвори вратата и се опита да я събуди, но тя не се събуждаше. С мъка я довлече до съседната стая и я сложи на една кушетка с кретонена покривка. Свали част от облеклото й, намери няколко одеяла, с които я зави, и отвори един прозорец. После влезе в тоалетната и повърна. След това се върна във всекидневната, легна на канапето с всичките си дрехи и заспа.

Събуди го някакъв телефон, който звънеше до главата му. Нед Бомонт отвори очи, спусна краката си на пода, обърна се по хълбок и огледа стаята. Когато видя телефона, затвори очи и се успокои.

Звънът продължаваше. Той изпъшка, пак отвори очи и се повъртя, докато измъкне лявата си ръка изпод тялото. Приближи китката си до очите и като ги присви, погледна часовника. Стъклото на часовника го нямаше, а стрелките му бяха спрели на дванайсет часа без дванайсет минути.

Нед Бомонт пак се повъртя на кушетката, докато успя да се облегне на левия си лакът, а с лявата ръка подпря главата си. Телефонът продължаваше да звъни. Огледа стаята с тъжни, потъмнели очи. Лампите горяха. През една отворена врата виждаше завитите с одеяло крака на Фединк на края на кушетката.

Изпъшка отново и се изправи, като прокара пръсти през разрошената си тъмна коса и притисна слепоочията си с долната част на дланите. Устните му бяха засъхнали с кафява корица. Облиза ги и направи гримаса на отвращение. После стана, покашля, свали ръкавиците й палтото си, захвърли ги на канапето и влезе в банята.

Когато излезе, отиде до кушетката и погледна Фединк. Тя спеше тежко, по очи, прегънала над главата си ръка със син ръкав. Телефонът бе престанал да звъни. Нед Бомонт оправи вратовръзката си и се върна във всекидневната, запали цигара и влезе в кухнята. Във висока стъклена чаша изстиска сока на четири портокала и го изгълта. Свари си и изпи две чаши кафе.

Когато излезе от кухнята, Фединк запита със страшно отпаднал глас:

— Къде е Тед?

Единственото й око, което се виждаше, беше полуотворено.

Нед Бомонт се приближи до нея.

— Кой е Тед? — попита той.

— Оня, с когото бях.

— Нима си била с някого? Отде да знам?

Тя зина и отново затвори уста с неприятен къркащ звук.

— Колко е часът?

— И това не зная. Някъде около зори.

Тя потърка лице с кретонената възглавничка под главата си и каза:

— Голяма негодница излязох аз. Вчера обещах да се омъжа за него, а после го зарязах и домъкнах вкъщи първият попаднал ми безделник. — Тя свиваше и отпущаше ръката, която беше над главата й. — А дали аз съм си вкъщи?

— Във всеки случай имаше ключ за този апартамент — отговори й Нед Бомонт. — Искаш ли портокалов сок и кафе?

— Не искам нищо, дявол да го вземе, само да умра. Моля те, Нед, върви си и не идвай вече.

— Трудно ще го преживея — каза той с неприязън. — но ще се опитам. Навлече палтото и ръкавиците си, извади от единия джоб на палтото тъмно измачкано кепе, сложи си го и излезе от къщата.

Половин час по-късно Нед Бомонт чукаше на стая 734 в своя хотел. След малко иззад врата се чу сънливият глас на Джек:

— Кой е?

— Бомонт.

— Аха — в гласа не звучеше особен възторг, — ей сега.

Джек отвори вратата и запали осветлението. Той бе по пижама на зелени точици. Краката му бяха боси, очите му — потъмнели, лицето му — поруменяло от съня. Прозина се, кимна и се върна на леглото, Изтегна се по гръб и се вторачи в тавана. После запита без особен интерес:

— Как си тази сутрин?

Нед Бомонт бе затворил вратата. Той стоеше между вратата и леглото, загледан мрачно в легналия. Попита:

— Какво стана, след като си отидох?

— Нищо не стана. — Джек се прозина отново. — А може би имаш предвид какво съм направил аз? — Той не дочака отговора. — Излязох и останах да дебна от другата страна на улицата, докато излязоха. Бяха Диспейн, момичето и оня тип, дето те цапардоса. Отидоха в „Бъкман“, на Четиридесет и осма улица. Там се крие Диспейн — в апартамент 936 — под името Бартън Дюи. Повъртях се наоколо до след три, а после се изметох. Всички бяха още там, освен ако не ме мамеха. — Той посочи с глава към един ъгъл на стаята. — Шапката ти е там, на стола. Помислих: пак може да ти потрябва.

Нед Бомонт отиде до стола и взе шапката, която не му прилягаше. Напъха измачканото тъмно кепе в джоба на палтото си и сложи шапката на главата си. Джек предложи: